Шопинг в Маскат - Оман

Вече сме приключили обиколката на Голямата джамия и идва ред на следващия обект - един пазар. В същност това е един покрит базар, който се състои от магазини за различни промишлени стоки - облекла, козметика, бижута и други подобни. Чисто и приятно е. Вървим и разглеждаме. Следващият ден ни е свободен - нямаме екскурзия, така че мога да пазарувам утре, а днес само да си избирам. Това е един от моите "пазарни" недостатъци - не купувам от първо виждане; обикновено ходя да видя стоката два пъти и на третия път я купувам; ако не отида трети път, значи съм се отказала от нея. Затова пък често ми се случва до отида трети път и стоката вече да я няма, просто защото някой по-решителен купувач вече ме е изпреварил. Та така, сега имам възможност за второ виждане и ще се възползувам от нея.

    Всички продавачи са мъже. И между клиентите има малко жени и всички са с черни дълги до земята облекла, а главите им са покрити с бурки. Обикновено лицата им се виждат, но понякога се виждат само очите. Винаги са с перфектен грим. Тези облекла им придават една особена загадъчност. За цените можеш да се пазариш, но няма да получиш огромна отстъпка /както ми се е случвало на други места/; пазаренето е по-скоро по традиция.

    Вниманието ми привличат две неща - една шапка и една чанта. И двете са изработени  като са използувани национални техники за работа с тъкани. Има много бродерии, които аз ценя особено високо; знам колко са трудоемки, а освен това изискват сръчност и търпение.

    Пак сме на същия пазар на следващия ден. Вече съм решила да купувам, но пазаренето никак не ми е по вкуса. Намирам го за загубено време. Но там, където това е традиция за да те уважават като клиент трябва да се пазариш. Е, добре щом трябва...

    В магазина за чанти успявам да смъкна цената с около 17%. Същото постигам и в магазина за сувенири, от който си купувам шапката. Как мислите, добро постижение ли е това? Ако питате мен, добро

е! Честно казано аз бих платила още първоначалната цена, която ми искаха, за щото по моя преценка нещата си струваха цената, ама нали трябва да спазим местните традиции... 

Това е чантата. Вълнен плат с много бродерии от двете страни. Голяма, свежа, разноцветна и уникална.

Детайл от бродерията.

Друг детайл.

Трети детайл.

Малка почивка в едно кафене.

Естествено всичко трябва да се снима!

Не съм сама.

...и героите вече не са жадни...

А това е шапката; с разнищен край, изработена от различни тъкани, типични за Оман.

В това число и бродерия с кръстат бод. Но шапката е с две лица.

Така изглежда от другата страна.

Шапката и аз на едно друго място, за което предстои да разказвам. До скоро приятели - читатели мои!

Оман - Маскат, голямата джамия

    Първата ни спирка в Оман е Маскат. Там се намира една от най-големите джамии в света. Имаме екскурзия, която включва посещение на тази джамия. Докато пътуваме с автобуса към нея, екскурзоводът ни разказва някои неща за държавата Оман. Управлява се от султан, над  70% от приходите идват от нефт, няма данъци, няма осигуровки, образованието и здравеопазването са безплатни. Климатът е горещ, през лятото температурите са над 40 градуса по Целзий. Религията е ислям.

    Още на кораба получаваме указания да сме с покрити глави, ръце и крака.

Взех един шал за главата, но към облеклото явно съм подходила недостатъчно сериозно - бях облякла рокля с къси ръкави и до коленете. Оказа се, че трябва да са покрити ръцете до китките и краката до глезените. Когато пристигнахме в джамията екскурзоводът покани дамите, които не отговарят на тези изисквания, да си вземат под наем подходящи облекла - едни широки и дълги роби. В противен случай няма да ни пуснат в храма. Насочваме се към мястото, където ще получим тези роби - до джамията  е спряна кола, в чийто багажник се намират различни по цвят роби. Питам за цената и отговорът е "25 долара". Казва ми го екскурзоводът и то с тон на човек, чиято дума не подлежи на обсъждане. Тази цена ми се стори твърде висока за вземане под наем за около два часа време. Първосигнално се възмутих вътрешно, не казах нищо, обърнах се и се махнах, с намерението да не влизам в джамията. Много бързо, обаче, прецених, че този ход не е добър. Бях прелетяла и преплавала хиляди километри за да стигна до тук и накрая да се откажа заради някакви 25 долара! Трябва да разгледам тази забележителност! Сега сигурно си мислите, че вадя парите, плащам и влизам. Обаче грешите. Искам да вляза, но не искам да плащам ненужно много. Добре, ще опитам среден вариант. Връщам се и питам миролюбиво, почти наивно: "Тези 25 долара не са ли твърде много за тази услуга?", а екскурзоводът ме пита: "Ти колко даваш?". Колебая се между 1 и 2 долара и накрая отговарям: "Два долара!" като се старая гласът ми да звучи твърдо. Истината е, че бях склонна да платя до 10 долара, но той не го знае и за моя голяма изненада чувам да казва" "Добре, дай парите". Чевръсто вадя два долара и когато му ги подавам, той прилага онзи номер, който ми беше приложил таксиджията в Мумбай:"Дай още един /долар/!". Изобщо не се колебах, дадох му още един долар и се отправих към колата, от която да си взема заветната роба. А там заварвам една дама, която очевидно вече е платила и си избира облекло; тя със сигурност беше чула как се спазарих. На мен пък ми беше любопитно тя колко е платила и я попитах: "Вие 25 долара ли дадохте?". "Да, аз платих 25 долара." отговори тя , като ме погледна подчертано надменно. Вероятно това, че беше платила почти 10 пъти повече от мен й даваше самочувствие. Взе си робата и си тръгна. Не знам защо ми се стори, че усетих неприязън в гласа й. Може би моят въпрос я подразни. Да, признавам, че задаването на подобни въпроси не е върхът на изискания стил на поведение, но понякога човек е повече любопитен, отколкото изискан. Само че се лъжех, не беше това причината за нейната неприязън и щях да го разбера по-късно.Избрах си една роба в тон с шала, който си носех (все пак трябва да сме красиви навсякъде!), навлякох я набързо и се спуснах да изучавам този туристически обект.

Това съм аз в подходящо облекло. Шалът си е мой /индийски, от естествена коприна/, за робата вече знаете!

В същност тази джамия представлява един дворец, при това немалък, който, обаче е мюсюлмански храм. Красиво е и няма да се опитвам да го описвам, то трябва да се види.

Прекрасни мозайки...

Огромен килим,

Килимът е тъкан на части, а те са съединени в едно вътре в залата, тъй като не е възможно нито да се изтъче, нито да се внесе вътре толкова голям килим.

Голям и множество по-малки полюлеи...

Екскурзоводът-търговец ни демонстрира процедурата "измиване" преди молитва.

Измиват се крака, ръце, очи, уши и чак тогава можеш да влезеш в молитвеното помещение. Очарова ме това внимание към личната хигиена, което е превърнато в религиозен ритуал.

И така, разгледахме джамията и дойде време да си тръгнем, а с това и да върнем взетите под наем роби. Отидох на същото място, от което ги взехме и какво заварвам - госпожата, за която разказвах, вече е там и се пазари; тя обяснява, че 25 долара са твърде много за наем и че за тази цена тази роба може да се купи /което според мен си беше верно, но тя късно беше съобразила това, може би се надяваше да й върнат част от парите, ха, ха, бих се изненадала, ако го направят!/. Отговориха й, че ако иска да купи робата, трябва да доплати още 10 долара. Тя възмутено се опита да спори с тях, нещо като "това е безобразие" или подобно. Не успя да се споразумее, след което гордо плати още 10 долара и си взе дрехата. На излизане, минавайки покрай мен, ме изгледа много злобно. Стана ми смешно - пазаренето не е за всеки. Колкото повече се пазари, толкова повече плаща; до края на круиза тази жена ме гледаше злобно, сякаш аз съм й виновна, че си пилее парите за ненужни вещи само за да покаже, че може да плати. Все пак, остана ми едно горчиво чувство от тази екскурзия. Спомних си, че преди време бях посетила един друг храм, в една друга държава, където хората също държат много на религията, където няма нефт, плащат данъци, плащат осигуровки, здравеопазването и образованието не са безплатни; и там се налагаше да облечем дрехи, които нямахме, но те ни ги дадоха безплатно, само любезно ни поканиха да ги ползуваме и после да ги върнем.

     Някой беше казал:"О времена, о, нрави!". Ще го перефразирам: "О, племена, о, нрави!". Трябва ли храмът да е място за търговия?

    Напуснахме джамията и се отправихме към истинското място за търговия - покритите пазари. Предстоеше ни шопинг, но за това - следващия път.

Една пола в етностил от Индия

Тази пола е една находка от Индия. Изработена е от колосан мачкан памук, с подплата и златиста щампа. Долният край е поръбен с превъзходна лента, бродирана със златиста коприна.

Така изглежда полата отблизо.

Долният кант.

Една рокля - модно попадение от Индия

Тази рокля купих от Мумбай.Произведена е в Индия, но принадлежи на известна марка, която няма да назова (защото все още не ми плаща за реклама, ха, ха, шегувам се!).

Хората интересуващи се от мода със сигурност ще познаят коя е марката.  

Червените цветя са бродирани. Роклята е от памучно трико.

Пиратско море

    И така, напуснахме Индия и следващата ни спирка е Маскат - Оман. До там има два дни плаване с кораба. Със задоволство си правя планове да се излежавам лениво около басейна, да кисна в джакузито, да си подремвам спокойно след обед, а вечер да се забавлявам и всичко това без бързане и суматоха. Харесвам екскурзиите на брега, но те са малко уморителни. Освен това изискват спазване на някаква дисциплина - бързаш да спазиш час на тръгване, интервал за разходка, внимаваш да не загубиш групата и други такива неща. Започва да ти се иска сутринта да си поспиш до когато искаш, а не до 7.00 например, да обядваш, когато огладнееш, а не когато те закарат в ресторанта и т.н. Е, ако искаш може и да не ходиш на такива екскурзии, но пък тогава няма и да видиш нищо от държавите, в които си отишъл. Ето защо не се отказвам от бреговите екскурзии, но ми се иска и да помързелувам. Та затова очаквах с приятно чувство тези дни в открито море, когато корабът не спира на бряг, така че и да искаш, няма брегови екскурзии.

    Естествено започнахме първия ден така, както си бяхме решили - безпланово. Разходка из бутиците, басейн, джакузи, обяд, чаша вино и се прибираме в кабината за следобеден сън.

басейн...в който е бурно точно колкото в морето

разходка из бутиците

джакузи...

обяд с чаша вино; цветята на масата са орхидеи, при това съвсем естествени, в саксия

Дотук всичко е добре. Влизаме в кабината и на масичката лежи писмо. Отварям го и чета: "Във връзка с повишена пиратска активност в района, са взети мерки за осигуряване на безопасността на кораба. Молим всички пасажери в случай, че забележат техника или лица, които са необичайни за кораба, да запазят спокойствие. Подпис: офицера по безопасността". Странно, аз знаех, че пиратите действуват в Аденския залив, а ние все още сме в Арабско море, което е далече от Аденския залив. Както и да е, трябва да приема факта, че има опасност от пирати. Не се притесних, още когато планирахме круиза знаехме, че ще минем през този район и че там има такава опасност, просто я бяхме приели от самото начало. Сега беше дошло времето да видим какво е. Запомних съобщението и продължих да си прекарвам времето както обикновено.

вечеря в ресторанта

Дойде време за вечеря, шоу в театъра, късен коняк в бара и се прибираме в кабината за сън. А там ни чака ново писъмце: "Във връзка с повишената пиратска активност през нощта корабът трябва да премине на режим " dark" /"тъмен"/. Целта е да не се разпознава като круизен лайнер. Поради това е наложително всички пердета и завеси да се спускат преди залез слънце и да се вдигат след изгрев. Прилагаме часово разписание на залеза и изгрева за следващите 7 дни. Подпис:офицера по безопасност." Започна да става интересно. По-интересно стана на другия ден, когато включих телевизора на канала за брегови екскурзии; оказа се, че върви лекция от офицера по безопасност - как нападат пиратите /с малки бързи лодки/, как изглеждат /показват снимки на пирати в пиратска лодка; напомняха ми на филма "Карибски пирати", с едни препаски през главите  и едни широки ризи, доста са атрактивни/, как да се държим в случай че ни прихванат пирати...Тази част от лекцията си я спестих и превключих на друг канал. Реших, че ако това се случи, ще действам според обстановката. А може пък и да не се случи нищо, в същност това е по-вероятно. Защо да си губя времето в ненужни притеснения?

През следващите 7 дни лекциите се въртяха по информационния канал и се изнасяха в залата за шоу, където всеки можеше да отиде и да се съветва лично с офицера по безопасността. Аз не се възползувах от тази възможност. Всяка вечер корабът ставаше "тъмен", но само от вън. Вътре си беше светло и дори по-уютно от преди. Завесите са много красиви, животът си тече. Само излизането на палубата беше по-неприятно от преди - няма го красивото осветление, барчето работи с едни лампички, достатъчни колкото барманът да не разлее напитката докато я сипва в чашата. Навсякъде тъмнина и вода, това е.

    Вече бях свикнала с тази атмосфера, когато една вечер, излизайки от кабината се оказах лице в лице с двама мъже в униформи. Някак инстинктивно се стреснах - тези униформи не бяха моряшки; бяха бежови, с черни кепета, войнишки обувки, кожени колани...Изглеждаха направо стряскащо. Тогава се сетих за първото писъмце, което бяхме получили, ето това бяха онези "лица, необичайни за кораба", за които ни предупреждаваха. Значи на кораба има войници. Сигурно се хранят в кабините си за да не ги виждаме и да не всяват паника. Който не ги е видял няма и да разбере, че ги е имало на кораба.

    Една вечер реших да проверя какво ще стане, ако не спусна завесите преди залез. Стоя си в кабината и чакам. Обаче хората не се шегуват. Веднага дойдоха да тропат на вратата. Добре, значи може да им се има доверие.

    Продължихме да си живеем на кораба с режима "dark" докато напуснахме Аденския залив.

Една вечер, когато пиехме по едно късно питие на тъмната палуба, реших да се пошегувам с бармана - един симпатичен филипинец с тегло около 50 кг. Казвам му: "Я, виж, там има някаква лодка!" и соча някъде в далечината. Той пъргаво скочи напред и започна да се взира в тъмното питайки:"Къде, къде?". "Ето там, не я ли виждаш?" - казвам аз. "Няма нищо, нищо не виждам" - казва той, като продължава да се взира. "Шегувам се" - казвам и добавям:"Ти пък изглежда се притесни." А той отговаря:"Не, няма защо да се притесняваме. Аденският залив е под международна охрана. Опасно беше преди да влезем в него. Страшното мина." Сега разбрах защо сме минали на режим "тъмно" още след Индия.

    Не се случи нищо лошо докато излезем от Аденския залив и минем в Червено море. И слава Богу! Само усетихме дъх на пиратска опасност, но нищо повече. Вече пътувахме през Червено море. Но преди това имахме две спирки в една арабска държава, за която аз знаех много малко - Оман. Но за това - следващия път.

Мумбай и пазарите

Казват, че Мумбай бил раят на шопинга.Решихме да проверим и затова се включихме в екскурзия с името. "Мумбай и пазарите".  Пое ни  екскурзоводка-индийка, жена на средна възраст, облечена в национално облекло, с красиви индийски бижута от корал и тюркоаз, достолепен червен копринен шал около врата и много добър английски език. Повежда ни през града и ни обяснява историята на различни сгради. Минаваме покрай гарата, известна с уникалната си архитектура и украса. Все пак нашата цел са пазарите и се отправяме към първия от тях - този за платове.

Пазарът е покрит и се състои от много малки магазинчета, предлагащи всевъзможни тъкани - за дрехи, за пердета, за завивки...Цени няма. Трябва да попиташ и тогава ти казват. Изборът е огромен. В този пазар се сблъсках с първото си разочарование от Индия. Продават прекрасни платове, а обстановката в пазара е мрачна - тъмно е, пътеките са много тесни, двама души трудно се разминават, освен това са мокри и кални. Не знам от къде се взема някаква вода, която се стича по пътеките и образува локви, които трябва да прескачаш, ако не искаш да минеш през тях. Не си купих нищо от този пазар и излязох на улицата с надеждата, че на следващия ще е по-приятно.

Пред пазара за платове

    А следващият беше пазар за златна и сребърна бижутерия. Тук нещата стоят по друг начин. В същност това е част от града, в която има само магазини за злато. Сребро има тук-там.

Влизаме в един от златарските магазини. Обстановката е направо луксозна, а освен това на първия етаж има голям банков клон. И има защо. Тук има бижута, които със сигурност не се плащат в брой, освен ако купувачът не е ексцентричен  богаташ с куфар с пари и държи да го носи в магазина. Осведомяваме се за цената на грам злато. Стори ни се твърде висока, разгледахме и излязохме навън. А там екскурзоводката ни пита: "Купихте ли си нещо?". "Не, много е скъпо златото тук" - отговарям. А тя почти възмутено обяснява: "Това е международната цена на златото!". След малко коментари се разбира, че всичко си е както трябва да бъде. Само че тук златото е 26 карата, а не 14 карата, както е у нас. Така че нормално е да е почти два пъти по-скъпо. Не си купихме нищо, но тук се изкефих /не е литературна тази дума, но пък е много точен жаргон!/ от индийците. За какво става въпрос? Имаше няколко дами - туристки, които непрекъснато питаха ще посетим ли магазин, в който да могат да си купят бижута с диаманти. Е, най-после бяхме в такъв магазин, но те нищо не си купиха, защото им се стори скъпо. Сигурно са очаквали, че в Индия диамантите са на безценица. Само че не са и няма защо да бъдат. Браво на индийците! Не си продават евтино ценните неща, които имат. За всяко нещо трябва да се плаща реалната цена. Ако плащаш по-малко всъщност ощетяваш продавача.

Някъде между пазарите

    След това дойде ред на следващия пазар - този за плодове, зеленчуци и домашни животни. Имаше прекрасни малки животинчета - котенца, зайчета, птички и други. А плодовете бяха наистина красиви и добре опаковани. Само че общата хигиена в пазара ми се видя под всякаква критика. По пътеките се търкалят гниещи кори от банани и други подобни обелки. Внимавам да не се подхлъзна. Във въздуха се носи лоша миризма /изразявам се така, за да не кажа смрад/; сигурно идва от неизхвърлените развалени продукти. Екскурзоводката взема един плод, подава го на една туристка и пита: "Ухае прекрасно, нали?" Туристката отговаря любезно: "Да, да", поглежда ни съзаклятнически и ние също клатим глави в знак на съгласие. Да, плодовете ухаят, но боклуците смъдят. Излизаме навън. И там подобна картина, с тази разлика, че пече слънце и има ужасно много хора. Трябва да минем на отсрещния тротоар, но улицата е много широка, с по няколко ленти в двете посоки. Има светофари, но не знам на какъв принцип работят. Тук екскурзоводката се изяви като екскурзоводка-героиня - просто вдига табелата с нашия номер и започва да маха на колите да направят път на групата. И, представете си, те спират и ние минаваме. Браво на тази жена, изобщо не е лесно да си гид в Мумбай. Тръгнах си с тъжно чувство от този пазар. Защо не го изчистят? Винаги търся да видя хубавото, а не лошото там където отивам, а сега ми остана лош спомен. Или може би индийците имат свои си критерии за чисто и мръсно. Ха ,ето ти сентенция: мръсното не виги е мръсно /от тяхна гледна точка/. А ако го кажа от наша гледна точка, то може да звучи така: чистото не винаги е чисто. Е, добре, пак намерих нещо положително.

    А и нещата придобиха по-добър вид, когато ни заведоха на главната търговска улица. Там магазините са си съвсем прилични и ако не броим това, че няма обявени цени на стоките, шопингът си е добър. Има и сергии по тротоарите. Напазарувахме си разни неща, индийско производство и се отправихме към автобуса. Аз обичам да си купувам местни облекла и аксесоари от местата в които ходя. После ги комбинирам с други, по-универсални елементи на облеклото и така се получава тоалет, който е оригинален без да изглежда етно. А в същото време ми остават спомените от мястото, в което съм била. По тази система всеки ден имам да си спомням за много места. Например днес носих колие и обици от Сингапур, гердан от Мавриций, пръстен от Ротердам, чанта от Оман....колко много спомени. Та така, да не се отплесвам, защото екскурзоводката чака и пита: "Купихте ли си нещо?". Този път гордо отговарям "Да!" и дори и показвам покупките. Тя възторжено кима с глава:"Браво, браво, и за децата сте купили, много хубаво!". Чувствувам, че е доволна, почти горда. Останах с впечатлението, че за индийците е много важно да видят, че стоките им се купуват; сигурно това ги ласкае, повишава националното им самочувствие /което в същност си е напълно нормално/. Имат наистина прекрасни неща на съвсем добри цени.

Тези жълти панталони си купих от Мумбай. Моделът се казва "Али Баба". С тях ходя на плаж. Предизвикаха голам интерес у дамите на кораба.

      Качваме се на автобуса и потегляме към пристанището. Пътувам и си мисля: какво е общото ми впечатление от Мумбай? И добро, и недотам. Остана ми неприятният привкус от пазара за плодове, гонитбата с таксиметровите шофьори, мокрите пътеки в пазара за платове. Почувствувах, че искам да се прибера по-скоро на кораба - нашето малко убежище, в което е чисто, спокойно, нашенско. И все пак индийците ми станаха симпатични - това е техният начин да се борят с живота, а на когото не му харесва, може да не ходи там. Тогава си мислех, че ще съм от тези хора, но сега, няколко месеца по-късно, вече не съм толкова сигурна. Все пак не съм посетила Тадж махал...

Пред пазара за платове

    Вечерта корабът отплава. Напускаме Индия за да се отправим към едно ново предизвикателство - свърталището на пиратите - Аденския залив. Какви приключения ни очакват ще видим. Както се казва -следва продължение.