Шарм ел шейх - една перла от Египет

Напускаме Йордания и на следващата сутрин сме в Шарм ел шейх - Египет. Това е едно курортно селище, предимно за управленския елит на Египет, във всички времена. Тук се намират правителствени резиденции, но вече има и много рисорти, в които почиват туристи от всякакви националности. Изглежда, че има силно присъствие на рускиговорящи туристи - в хотелите, а и на други места има много табели, написани на руски език.

    Ние се отправяме към един рисорт, от който ще поемем с лодка в морето за да разглеждаме коралов пасаж и различни видове риби. Както се досещате, всичко това е под вода; затова и лодката е с прозрачно дъно. Качването на лодката се оказа задача с повишена трудност. Самата лодка е на около 100 метра навътре във водата. Има понтонна пътека от пясъка до нея. Пътеката е широка около 40 сантиметра, което не е много, но не е и малко. Проблемът е, че пътеката се клати, а няма ограда, нито дори въжета, за които да се хванеш, докато вървиш по нея /вървиш не е точната дума, по-скоро залиташ по нея/. С една дума - има реална опасност да

цопнеш във водата. Няма да се удавиш, но пък ще се намокриш и това ще ти създава съответния дискомфорт. Помагачи няма, има двама мъже, които преценяват на кого да помагат и на кого не. В крайна сметка помогнаха само на един турист - просто нямаше как да не му помогнат. Той беше с патерици и те просто го пренесоха до лодката. Останалите се справихме кой както може.

Ето ме, вече настанена на горната палуба.

    Първо се настаняваме за панорамна разходка по крайбрежието. Предлагат ни разхладителни напитки. Насреща ми е крайбрежието, погледнато откъм морето - прекрасен плаж, красиви хотели, някои много големи, други съвсем малки, но всичките много кокетни.

    Постепенно лодката влиза по-навътре в морето. Ние се преместваме на долния етаж, където е прозрачното дъно. Забелязвам някакви красиви растения, като цветя в различни цветове и форми и се изненадвам каква учудваща флора има под водата. Изненадата ми, обаче, става много по-голяма, когато разбирам, че това не са растения, а корали. Появяват се корали в най-различни форми; един от тях много приличаше на мозък, друг - на октопод....Цветовете са невероятни - синьо, лилаво, зелено, всеизвестното кораловочервено и всички други цветове, които можете да си представите. Появяват се и причудливи риби. Някои от тях са изненадващо пъстри. Гледката е впечатляваща и при възможност непременно трябва да се види.

    Все пак идва краят на морската разходка и лодката се отправя към брега. Спира и идва време за следващото приключение - да минем по понтонната пътека.

Задачата е да мина по нея без да се подхлъзна или да залитна и да падна във водата. Пускам в ход знанията ми по физика. Хлъзгането е по-голямо, когато е по-голяма допирната площ - значи е по-добре да съм си с моите чехлички с ниско тънко токче, вместо да се събувам боса по мократа пътека. За да не залитам трябва пътеката да не се клати, а това може да стане, ако  по нея няма друг човек освен мен. За целта трябва да изчакам този, който е пред мен да стъпи на брега и аз тогава да тръгна. Само че няма как да спра тези, които са зад мен да не тръгнат по пътеката, преди аз да финиширам. Тогава...мога да минимизирам времето, през което съм на пътеката. Как? Много просто - вместо да ходя по нея, ще я пробягам. Някога бях много добра в спринта! Речено-сторено. Заставам на старт, изчаквам предходния турист да стъпи на пясъка /през това време зад мен ме подканят да тръгвам, но аз си имам стратегия и чакам/, нахлупвам си добре шапката /за да не я загубя попътно/, премятам чантата през рамо и когато пред мен вече няма никой се спускам бегом като вихър /или поне аз така си мисля/ по понтонната пътека. В края й правя отскок и се приземявам върху сухия пясък (отскокът ми е спомен от дисциплината "скок на дължина", и в нея много ме биваше!). И така, това спортно мероприятие беше завършило успешно за мен и докато си оправям тоалета, все още с гръб към лодката, се питам какво ли става със съпруга ми, който остана след мен. В този момент чувам звук, наподобяващ подане на тежко тяло върху земята. Обръщам се и какво да видя - отговорът на вълнуващия ме въпрос. Съпругът ми, изтътрузил всичките си 115 килограма върху пясъка и размахващ ръце и крака в опит да се изправи.

Това е той.

Стана ми хем смешно, хем жално - все пак това е МОЯ съпруг. Спускам се да му помагам да стане - подавам му ръка, но не е ясно кой кого тегли, аз, с моите 53 килограма изправям него, или той с неговите 115 килограма дърпа мен. Очевидно моралната подкрепа надделява и аз го издърпвам. Вече се е изправил, няма травми и е сух. Значи можем да продължим по програмата. Все пак добре, че се е приземил, а не се е приводнил!

Качваме се на автобуса за да обикаляме комплекса. Екскурзоводът ни обяснява някои факти - например малките симпатични къщички, които сега са курортни вили, са построени от израелците по време няколкодневната война между Израел и Египет като жилища за израелските войници. Вероятно израелците са очаквали, че ще останат тук повече от няколко дни! Друга особеност - да се пазариш е направо задължително. Тук хората отиват да купуват нещо не просто за да купят, а също и да се насладят на ритуала "пазарлък". Същото важи и за продавача. Пазарлъкът се прави и при услугите. Дават ни пример: ако вие искате да хванете такси и питате предварително за цената, тя вероятно ще ви се стори висока; вие се отказвате с намерението да търсите друго такси, което да ви предложи по-ниски цени; спирате друго такси, но то също ви предлага висока цена и вие пак се отказвате; по тази система вие никога няма да намерите превоз, не защото такситата са много скъпи; просто още при първото такси трябва да поискате по-ниска цена и работата ще стане.

    Спираме за разходка в една търговска зона. Има много магазини, които предлагат всякакви стоки. Нямаме много време и затова бързо се ориентирам към какво ще се насоча, а и пазаренето отнема време. Харесала съм една чанта. Предлагат ми я за 70 долара. Била от камилска кожа. Решавам да сваля цената наполовина /амбициозно!/. Да видим дали ще стане!Пазарлъкът вървеше добре докато стигнахме цена 40 долара. После забуксува. Продавачът ми обяснява какви достойнства има чантата - освен че е от естествена камилска кожа, била и оригинална маркова, "Алвиеро Мартини", произвеждали ги в Египет. Честно казано, чантата си заслужаваше даже първоначалните 70 долара, но нали аз бях решила да се пробвам да видя доколко ще успея да сваля цената....Мъжът ми ми напомня, че нямаме време, трябва да сме в автобуса след 15 минути. Аз се запъвам на моите 35 долара, а продавачът не отстъпва. Забелязвам, че почва да нервничи. Давам си сметка, че съм достигнала психологическата граница в пазаренето и ако упорствувам сделка просто няма да стане. Хем не искам да си тръгна без чанта, хем не искам да се предам. И докато трескаво мисля как да постъпя, решението идва отвън: съпругът ми, вече почти разнервиран, вади 40 долара, плаща и взема/ме/ чантата. От цялата работа направих извод - цената се сваля наполовина плюс малко отгоре.

    Почти на бегом се отправяме към мястото, където ни чака автобусът. Всички вече са се качили, чакат само нас. Виновно се извинявам за закъснението и тръгваме. Закарват ни на пристанището, от където ще се качим на кораба.

В едната от двете торби, които държа в ръцете си се намира въпросната чанта.

А ето и самата чанта...отпред...

...и отзад. Фамозна е нали? С щампа като географска карта. Много подходяща за пътешественички, излъчва приключенски дух, но и изключително женствена.

От пристанището можете да си вземете велосипед под наем и да обикаляте Шарм ел шейх.

                                         Със спасителните лодки ни извозват до кораба.

Напускаме това прекрасно място, където през април можете спокойно да се печете на плажа. Отправяме се към едно друго място, грандиозно съоръжение - Суецкия канал. Но за него следващия път.

Петра - едно от чудесата на света

    Петра е древен град, който се намира в Йордания. Бил е столица на отдавна изчезналото Набатейско царство. Домовете на набатейците били издълбани в скалите. В подобни "сгради" полагали и своите мъртъвци. Градът се намира в едно много дълбоко и тясно дефиле. Само по себе си това дефиле си е истинско чудо на природата. Планината, в която се намира то е типичната за Йордания планина - почти без растителност.
    Спрели сме с автобус в новия град и тръгваме към стария. Предвожда ни екскурзоводът с табела "8" и ни показва ресторантът, в който ще обядваме, след като разгледаме Петра. Казва ни и в колко часа и къде трябва да бъдем, за да ни вземат обратно с автобуса. На пръв поглед можем и без тази информация - нали пак той ще е този, който ще ни доведе тук, ние просто ще го следваме. Аз, обаче от опит знам, че всичко се случва, така че запомних това, което ни казаха.

На път към историческия град Петра

    За времето си Набатейското царство заемало стратегическо място по тези земи и контролирало търговските потоци, което го правело съблазнителна цел за други държави. Поради тази причина набатейците непрекъснато воювали.

    Те имали добре развита за времето си система за събиране на вода /предимно от дъждовете, които там не са много често явление/. Дори имали канализация, следи от която са останали и до днес. Това им давало възможност да остават в обсада дълго време и правело градът трудно превземаем.

    Впрочем, след дълга обсада градът все пак бил превзет. Римляните са тези, които успяват да повредят канализацията на Петра и тогава градът пада.

                                                        Набатейски храм в скалата. Забележете хората срещу него, за да добиете представа за размерите.

Същият храм в по-близък план

Тук-там бродят черни козички

Аз на преден план и нашият екскурзовод с табелата на автобуса ни номер 8

                                               Така изглеждат "къщите" на набатейците.

                                                         Набатейският храм отблизо.

                                                               Набатейски дом

    А това вече със сигурност ви е познато. Спомняте ли си един от филмите за археолога Индиана Джоунс? Той търсеше вълшебния бокал, който дарява вечен живот, здраве и младост. Е, точно тук трябваше да влезе вътре и да го намери, преминавайки през куп опасни препятствия.

Това е т.нар. трезор.Дълги години се е смятало, че вътре са се пазили несметни съкровища. Дори са се водили битки за него. Днес, обаче ореолът на товя място е окончателно развенчан. Изследователите са доказали, че в него никога не е имало съкровище. Първоначално то е била набатейска гробница. По-късно, когато римляните завземат града, е издигната тази фасада в чест на римски вождове. В същност, извинете, фасадата не е издигната, а е издълбана в скалата. Независимо от всичко, има някаква особена романтика в това място. Аз много се гордея с тези снимки, защото съм си ги направила лично.

Индиана Джоунс мина и по тази пътека, само че тогава тук беше безлюдно. Сега е пълно с туристи от всякакви националности. И аз съм между тях!

Има и атракции. Например да пояздите камила...

...или магаре...

...или кон. Тук има едни относително малки кончета, които се предлагат за езда. Ето една смела американка, която се възползува. Може би й липсва ранчото. Казвам смела, защото кончетата бягат изключително бързо и ако сте начинаещ ездач, не е тук мястото за първи уроци.

Аз лично се възползувах от възможността за шопинг. Предлагат се исключително красиви бижута с тюркоаз, малахит и други естествени камъни, в етностил. Цените никак не са ниски и пазаренето почти не върви.

Харесвам камилите - горди, достолепни животни. Наричат ги корабът на пустинята и мисля, че това име много им отива.

                                                          Минаваме през ждрелото....

...за да достигнем амфитеатър, който е побирал 2000 зрители.

Това беше краят на маршрута ни. И тогава разбрахме, че сме изгубили екскурзовода, както и групата. Значи трябва де се върнем сами, да си намерим ресторанта, в който да обядваме и автобуса за връщане. Добре, че имам този навик да слушам внимателно организационната информация, която дава екскурзоводът и много не разчитам, че той ще ме води. Какво ни оставаше - да си плюем на петите и да се върнем обратно през ждрелото. Едва ли ще се загубим, ща вървим по главната пътека /около 40 минути бърз ход/. Речено-сторено. Пробивайки си път през многобройната навалица, гордо крачещи камили, магаренца и едни двуколки, теглени от бързо препускащи коне, поехме по пътя назад. На всичкото отгоре телефонът честичко звънеше, т.к. това беше рождения ми ден и приемах поздравления в шумотевицата. 

    Пристигнахме в града и сега трябваше да се ориентирам за ресторанта. Получи ми се. Любопитното е, че тук за да влезеш в ресторанта ти проверяват багажа като на летище - минаваш през скенер. После беше "о кей" - храна, напитки... По някое време съзрях нашия екскурзовод. Значи вече сме съвсем в час! 

Тук съм пред ресторанта, в който обядвахме...

...и съпругът ми също...

После разглеждаме магазините...

И после идва време да си тръгваме. Излиза пясъчен вятър - като жълта мъгла. Бързо се качваме в автобуса и потегляме. След около два часа сме в Акаба. Качваме се на кораба. Сбогом Петра, сбогом Йордания!

Буквално преди няколко дни научих от един документален филм, че историците допускат, че точно Акаба е мястото, където евреите пресичат морето, за да се завърнат от Египет в Юдея. Но това е друга история. Важното е, че аз бях там. А сега продължавам за Египет!

Парео от острова на човекоядците

    Преди много години бях чела един пътепис, в който се разказваше за Нова Каледония, островите Фиджи и други екзотични места. Беше ми много интересно и си мечтаех и аз да ги видя, но тогава бях абсолютно убедена, че това никога няма де стане. Но някой беше казал "Никога не казвай никога" и се оказа, че е бил прав. След известно време /около 40 години по-късно!!!/ аз все пак посетих тези места.

    Бяхме със съпруга ми и пътувахме с кораб между островите на Нова Каледония, Вануату и Фиджи. Всяка вечер на кораба излиза вестник с програмата за следващия ден. Обикновено дават информация за мястото, което ще посетим, валута, традиции, забележителности...такива неща.

    Тази вечер от корабния вестник разбрахме, че ни предстои да посетим едно островче с благочестивото име Санто Спирито, което /за незнаещите латински/ означава Светият Дух. Веднага застанах на щрек - подобни имена винаги ми навяват срещи с отвъдното, а аз за там въобще, ама въобще не бързам. Четейки вестника разбрах, че мисля в правилната посока. Това, което пишеше за острова, звучеше горе-долу така: "Когато първите европейски завоеватели стъпили на острова, тук все още било разпространено консумирането на човешко месо. Не били редки случаите, когато европеец бил канен на вечеря от местния вожд, но се оказвало, че в същност е поканен ЗА ВЕЧЕРЯТА на вожда."  Казваха още, че човекоядството е било официално забранено със закон през 1920 г. Веднага пресмятам - значи няма и 100 години откакто са го забранили. Освен това, като знам на практика как се забраняват традиции, със сигурност са продължили да си похапват човешко поне още 50 години, а нищо чудно и сега да го правят тайно. От всичките ми размишления стигнах до извода, че между хората, които щяхме да срещнем на другия ден, сигурно ще има такива, които са яли човешко месо.

    Осведомяваха ни, че на острова се предлага напитката "кава". Звучи почти като кафе, нали? Пълна заблуда - напитката има психотропно въздействие и ни съветваха да внимаваме с количествата. Ами да, преди да те хвърлят в казана сигурно е добре да те упоят, технически по-удобно е.

    Друга информация, която получихме: жителите на тези острови били едни от най-любезните хора в този регион. Независимо дали те познават или не, те те поздравяват с "була!", нещо като "Здравей!". Ами да, за да те прикоткат трябва да са любезни.

    И накрая - бюлетина за акулите: службата за наблюдение на акулите съобщава, че на плажа, на който ние ще акостираме акули няма да има. Но не ходете на други плажове, защото за тях няма гаранция!

    Така информирани на другия ден, яхнали една спасителна лодка, цъфнахме на въпросния плаж. Ако питате защо спасителна лодка,веднага отговарям - защото островчето е много малко и на него няма пристанище, на което да спре голям кораб. Има само малък кей за лодки. Затова корабът е на котва навътре в океана, а нас ни извозват със спасителните лодки.

    Какво заварваме там? Малък пазар, на който се продават местни бижута, украшения и други подобни, естествено ръчна изработка и от естествени материали. Освен това плетат плитки и правят масажи. Има и богат избор от парео, ръчно багрени. Веднага реших, че трябва да си купя парео с надпис "Була Фиджи". Отне ми известно време, но открих такова. Попазарихме се малко с търговеца - било по-скъпо заради надписа. Чудех се този търговец дали е "човекоядец", беше доста възрастен.

  

Ето това е въпросното парео.

Къщичките им наистина са такива - от клони и покрити с листа.

Вглеждах се в лицата на хората и все ми се струваше, че имат твърде голяма долна челюст. Наистина са любезни и поздравяват.Накрая така свикнахме с поздрава була, че почнахме ние първи да ги поздравяваме.

    И кава продават, но аз се въздържах от проба.

    Затова пък поплувах в Тихия океан.Да, казаха, че няма да има акули на този плаж, но каква е гаранцията, че от съседния няма да кривне някоя заблудена акулка?  Практически гаранция няма. Но, както е ясно, щом пиша тези редове значи нищо лошо не се е случило. Просто по някое време се качихме на спасителната лодка и се прибрахме на кораба.

    Сега имам едно парео от строва на (може би някогашните) човекоядци и съм сигурна, че много малко хора имат такова. То ми напомня за едно много далечно, екзотично (и то по зловещ начин) място. Но най-вече ми напомня за сбъднатата ми мечта. Така че не спирай да мечтаеш и внимавай какво си пожелаваше - мечтите се сбъдват.