Един ден в Джорджтаун, Пенанг, Малайзия

    Круизният ни кораб акостира на пристанището в Джорджтаун рано сутринта. Аз и съпругът ми сме се записали за организирана екскурзия в историческата част на града. Истината е, че не знаех нищо за този град. Не се бях подготвила предварително нито за миналото, нито за настоящето му. Изобщо не се бях подготвила за държавата Малайзия. Всичко, което щяхме да видим и чуем от екскурзовода щеше да е напълно ново за мен.

    На пристанището пред кораба ни очакваше климатизиран комфортен автобус и екскурзоводът - симпатичен малаец на средна възраст, който се оказа и много сладкодумен. Потегляме с автобуса през града. Наблюдавам сградите. Повечето от тях са построени през колониалната епоха в особен европейски стил с източноазиатски акценти. Добре запазени и потдържани. От беседата на екскурзовода разбирам, че градът е кръстен на английския крал Джордж |||. Има над 700000 жители, повечето китайци. Освен тях има малайци и индийци. Всъщност целият остров Пенанг е населен от тези националности, образуващи една мултиетническа общност.

    Ние се насочваме към тай - будисткия храм с труднопроизносимото име Ват Чайямангкаларам, в който се намира статуята на четвъртия по големина легнал Буда в света. Дължината му била 108 фута, което прави почти 33 метра - впечатляващ размер. Научавам, че Буда се изобразява в 3 пози - прав, легнал и седнал. Този, който ще видим тук е легнал. 
Приканват ни да си събуем обувките, защото в будистки храм се влиза бос. Можем да ги оставим  пред входа, където има поставени рафтове за целта; можем и да си ги носим в ръце 
(или в чантите, ако предпочитаме). Истината е, че мразя да ходя боса дори върху килима у 
дома, но ако искам да вляза в храма ще трябва да го направя. Изобщо не се колебах - събух чехлите си и ги оставих на рафта. Някои от туристите предпочетоха да си носят обувките в ръце, страхували се да не им ги откраднат. На мен такава мисъл не ми беше минавала. 

    За първи път влизах в будистки храм. Лежащият Буда наистина се оказа внушителен. Поставен е на височина по-голяма от човешки ръст и заема цялото помещение на храма. Отпред под него има различни ритуални принадлежности. Зад него се оформя помещение, в което се намират урни, съхраняващи пепелта на покойници. Някои от урните са празни, т.к. собствениците им са си ги закупили предварително, но са още живи. Обясняват ни, че да се купи урна на това място е скъпо начинание, което могат да си позволят малцина. Освен това цените са различни, в зависимост от мястото на урната. Най-скъпо струват тези, които се намират под статуята на лежащия Буда.

    Освен големият легнал Буда, в помещението има и фигури на Буда прав и седнал. Една от статуите на правия Буда беше покрита със златисти люспи. За най-голяма моя изненада се оказа, че люспите не са просто златисти, а са от истинско злато. Освен това са прикрепени към статуята така, че можеш да си отлепиш люспа с пръст. После я залепяш обратно. Не разбрах обаче, какво ще ти се случи, ако предпочетеш да я оставиш в джоба си, вместо да я върнеш на мястото й. Факт е, че фигурата беше добре покрита със злато. Щом не са я "разлюспили" определено си тръгват с чисти джобове, а и с чиста съвест.
    Напуснахме храма, обухме обувките си (нямаше откраднати) и се насочихме към следващия туристически обект - музеят на Пенанг, който е и художествена галерия.
    За мен музеят се оказа едно много интересно място. Аз проявявам интерес повече към 
етнографската, отколкото към историческата страна на местата, които посещавам. В това 
отношение музеят на Пенанг много ми допадна. Колекция от старинни бижута и дрехи ни 
показват как са се обличали представителите на различните националности в този район. Към 
тях се прибавят и оръжия - саби, ками, ножове. Традиционната къща е аранжирана в една от залите, с присъщите за обикновеното ежедневие съдове, сечива, домашно обзавеждане. Не е пропусната и сватбената церемония със съответните сватбени тоалети на младоженците, както и съпътствуващите я бижута и ритуални принадлежности. Беше ми приятно да се разхождам в този музей, представящ ми един свят, много по-различен от моя и може би за това интересен и любопитен за мен.

    Следващият обект на нашата екскурзия се оказа китайски кланов храм. Името му е Khoo Kongsi /храм на дракона Гор/. Невероятно пищната му украса привлече вниманието ми още преди да сме влезли в него. Масивно стълбище води към входа му.

В началото на стълбището, от двете му страни ни посрещат две каменни фигури.

 Едната изобразява седящо усмихнато човече, другата - пак седящо, но тъжно човече. Поверието е, че ако докоснеш тъжното човече, ще бъдеш беден, но ако докоснеш усмихнатото човече, ще бъдеш богат. Само че преди това трябва да напипаш една монета, зазидана под усмихнатото човече.

Пред едното човече имаше опашка от хора. Досещате се пред кое, нали? Усмихнатото, естествено. Тъжното човече всеки го заобикаляше, и то от далече, да не би случайно да се подхлъзне и да го докосне без да иска. И аз се наредих на опашката. Напипах монетата, погалих човечето и...още очаквам резултата.

Изкачихме стъпалата и се озовахме пред входа на храмовата зала. Прагът на залата се оказа с височина около 20 сантиметра и екскурзоводът побърза да ни разясни защо това е така. Китайската религиозна традиция изисква всеки човек, който пристъпва прага на храма, да влезе в него с преклонена глава; по този начин той засвидетелствува уважение и почит към боговете. Когато прагът е висок, човек инстинктивно ще наведе глава когато го прекрачва и ще 

влезе в храма със склонена глава. А и такива като нас, туристи, незапознати с правилата, ще ги спазим без да знаем за тях.

Внимателно преминавайки през високия праг и спазвайки китайските правила, се озовахме в залата на храма. Не съм в състояние да описвам подредбата, която вероятно също е съобразена с религиозната традиция. Няма как да не отбележа фината дърворезба, с която са украсени мебелите и другите дървени елементи в помещението. Виждам и богати седефени инкрустации, истинска ювелирна изработка. Цялата тази красота е сътворена от китайски майстори.

Резбата тук не е само върху дърво. Има я върху гранит и камък. Върху 24 плочки са изсечени изображения, представящи житейски сцени, примери за синовно благочестие. Разбираме, че уважението към по-възрастните е издигнато на пиедестал. На една от плочките са изобразени жена на легло и друга жена с бебе на ръце. Разказват ни историята, която е представена на тази плочка. Двете жени са свекърва и снаха в бедно семейство. Свекървата е болна, но в домакинството няма храна. Има само бутилка мляко, предназначено за бебето, което е дете на снахата и, естествено, внуче на свекървата. Снахата отстъпва млякото на свекървата, а тя пък пита: "Какво ще стане с детето, то може да умре от глад?" Снахата отговаря: Да, майко, но важното е ти да оздравееш. Аз мога да родя и друго дете, но имам само една свекърва." Покъртително, нали? Дори прекалено! Но не всички около мен са на това мнение. Дребничка възрастна англичанка до мен доволно промърморва: "Ще трябва да разкажа на синовете ми тази история!" Вероятно се поставя в позицията на свекървата. Дали щеше да е толкова доволна, ако се беше поставила в позицията на снахата? А би могла да бъде и в позицията на детето! 

Влизаме в едно неголямо помещение, по чиито стени са окачени плочки с имена на хора. Към асоциацията на клана е имало училище. Имената на успешно завършилите това училище се изписвали върху плочки, които се окачвали тук. Всички имена са на мъже, въпреки че и жени са се учили в училището. Техните имена не се изписвали, тъй като след брака жените сменяли имената си.

    Обиколката ни из стария Джорджтаун приключва. Насочваме се към кораба. Докоснах се до един свят, от който видях една съвсем малка частица, свързана само с неговото минало. Може би съвременния пулс на живота в това място ще го почувствувам някой друг път, когато ще отседна в някой хотел, ще се разхождам по улиците без да бързам, ще влизам в магазини, ще похапна в някой местен ресторант, изобщо ще се мотая без конкретна цел и посока. Но това ще бъде някой друг път, защото сега трябва да се качим на кораба и да отплаваме към следващото пристанище. А за него - в следващия пост.