След няколко дни плаване през Червено море корабът ни акостира в Акаба. Това е единственото пристанище на Йордания. Ние имаме планирана екскурзия до Петра - едно от седемте чудеса на света. Петра се намира на около два часа път с автобус от Акаба. Докато пътуваме с автобуса имам възможност да видя вътрешността на страната и да чуя екскурзовода, който ни разказва за нея. Наблюдавам пейзажа. Напомня ми много на този в Оман - почти няма растителност.
Обаче приликата е до тук. Няма и нефт - изключително досадна подробност. Има фосфати и като чели това е единственото полезно изкопаемо, с което природата е дарила тази земя. Другото е нещо като лунен пейзаж - бежовокафява пръст. Пътят е хубав, но движение няма. Ако пътуваш сам, колата ти се повреди и нямаш мобилен телефон, след колко време ще те открият? Направо не ми се мисли. С една дума - враждебна природа.
Докато пътуваме научавам от екскурзовода, че кралят на Йордания Абдула е един изключително уважаван от народа си монарх. Той поема трона много млад след смъртта на баща си крал Хюсеин. Враговете на баща му са доволни - надяват се, че младият крал ще се провали в управлението и сам ще дебаркира. Но сметката се оказва крива. Докато те лениво чакат, предвкусвайки служебната победа, Абдула пренаписва сценария в своя полза. Той бързо взема нещата в свои ръце и след време става ясно кой управлява - естествено той.
Той казва: "Аз знам какво у нас трябва да се промени, но и народът ни трябва да е узрял за тези промени". Става въпрос за промени, свързани с вековни традиции в начина на живот на този народ. Все пак той прави някои нововъведения, които се считат за много прогресивни.
Въвежда задължително образование за момчетата и разрешава на момичетата да учат. Това последното направо ме шокира - РАЗРЕШАВА, значи до тогава на момичетата е било ЗАБРАНЕНО да се учат? Обясняват ни, че т.к. в Йордания няма много природни ресурси, държавата залага на човешките ресурси; идеята е да се създават квалифицирани кадри, за да се развиват дейности, свързани с интелект. Наистина видяхме хубави сгради на училища в селца, които сами по себе си са доста изостанали.
Друго нововъведение, прокарано от краля, е това, че се разрешава на мъжете, навършили пълнолетие, сами да избират съпругите си. Традиционно в Йордания браковете се уреждат от родителите, най-вече от майките на младежите. Младоженците може и въобще да не са се виждали.
Стори ми се интересно това, че йорданците имат право да имат до 4 съпруги, но за да се ожени един мъж повторно, той трябва да плати на предходната съпруга голяма сума пари. Е, поне само на едната, не на всичките. Освен това, обаче, той е длъжен да осигури на всичките съпруги същия стандарт на живот, какъвто са имали преди да се ожени повторно, както и на децата, които има от тях. Изобщо да се чуди човек защо му е на йорданеца да си създава толкова проблеми, а и по-чудно ми е как се справя с тях. Изглежда, че не се справят лесно; затова все повече мъже се ограничават най-много до две съпруги.
Автобусът продължава да пътува, а през това време екскурзоводът ни демонстрира различни начини за завързване на шал, който има много предназначения - да пази от слънце, от вятър, от пясък....Последното предназначение го видяхме на живо. Вече трябваше да тръгваме обратно към пристанището, когато въздухът изведнаж стана бежовожълт, нещо като мъгла, само че от много фин прах. Бързо се качихме в автобуса и потеглихме. През цялото време навън си остана такова - жълтеникавопясъчно. Обясниха ни , че това е нормално явление до края на месец май. През прозореца виждам хората, които са увили шаловете си против пясък - така, че само един тесен процеп за очите им позволява да виждат. А какво дишат те си знаят.Пътувам и си мисля. Каква недружелюбна природа им е отредена на йорданците. Но те живеят в нея, оцеляват и не се оплакват. Не бягат, не търсят други държави, не съм срещала йорданци-емигранти, докато българи-емигранти има навсякъде. Българите все се оплакват, все нещо не им харесва. Господ им дал земя като градина, море, планини, реки, езера, равнини, земята ражда всичко, няма пустиня, само дето трябва да обичаш страната си. Нищо не идва наготово, просто сами трябва да си оправим кривиците, които не са Господьова работа. Може би хленчещите българи трябва да ги пращаме в Йордания, да оцелеят само 6 месеца, пък после ще видим дали у нас е лошо.
Автобусът пристига на пристанището. Време е да се разделим с екскурзовода. Той любезно ни пожелава приятно пътуване, слиза и се отдалечава. След това слизаме ние, туристите. За първи път откакто пътешествувам, екскурзоводът не ни изпраща, застанал до вратата на автобуса, ръкувайки се с всеки турист. Тук трябва да уточня - при ръкуването туристът оставя в ръката му банкнота от един или два долара, ако желае. Обикновено всички дават тези пари. Този екскурзовод се отказа от бакшиша, който със сигурност щеше да получи. Може би е въпрос на гордост, която той очевидно има. Останах с впечатлението, че изобщо у йорданците има чувство за достойнство, което те не допускат да бъде накърнено. Например можеш да се пазариш за цената на някоя стока, но ако искаш много да я намалиш просто престават да говорят с теб. Не продават на безценица. Допадна ми този народ. И Петра ми допадна, но за нея - следващия път.
Нашият екскурзовод, с табелата с номера на нашия автобус.
Това парео носи надпис "Хакуна матата" и е изрисувано с типични за Занзибар образи. 
