Синьо и зелено - невъзможна комбинация?

    Някои хора считат, че комбинирането на синьо и залено в един тоалет не е добро съчетание. Аз пък мисля, че няма несъчетаеми цветове. Майсторството е да се подберат подходящите нюанси. Нека да си спомним цветовете на лагуната - само синьо и зелено, очарователно преливащи се едно в друго. Има ли някой, който не харесва цветовете на лагуната?

                        

        В този сет комбинирахме синьо и зелено. Идва зима, но морските нюанси могат да присъствуват и в зимния гардероб. Какво ще кажете за този тоалет?

    Комплект пола и жакет, шапка, шал, гривни - всичко от БУТИЦИ АННА.

Ротердам - краят на круиза от Сингапур

Корабът ни продължава да плава към Ротердам - последната дестинация от нашия круиз. След три дни ще сме там.

    В корабния вестник вече обявяват информация относно дебаркирането в Ротердам. Напускането на кораба в края на круиза е специална процедура. Тя започва още в деня преди последния, а организацията й - няколко дни по-рано. Всичките около 2000 пътника трябва да слязат на сушата с всичките си багажи до обяд в деня на напускането, защото от обяд започва настаняването на пътниците за следващия круиз. За тях каютите трябва да бъдат почистени и подредени. Поради това ние трябва да ги напуснем още сутринта. Но слизането от кораба става по предварително определен график. Времето от напускането на кабината до напускането на кораба може да бъде няколко часа, които прекарваш из кораба - в ресторанта, в баровете, във фоайетата, по палубите. Куфарите с багаж, обаче, се подготвят още предния ден и се поставят пред вратата на кабината най-късно до полунощ. Персоналът ги товари на колички и ги изнася някъде, от където на сутринта ги изнасят на пристанището. Изнасянето на багажите върви паралелно с напускането на кораба от пътниците. За целта предварително раздават лентички в различни цветове, които всеки поставя на куфарите си, а в корабния вестник обявяват графика за напускане по цветове. Слизайки на пристанището си намираш куфарите в участъка с твоя цвят. На пръв поглед организацията изглежда стройна, но практически не всичко върви така гладко. Напълно нормално е да слезеш на пристанището, а багажът ти още да не е пристигнал, а в същото време в багажното се мъдрят куфари, чиито собственици още не са слезли. Има и неприятни изненади - например по някакви причини цветната лента на куфара ти е изчезнала и той вече е неизвестно къде; тогава трябва да обходиш багажите един по един, докато го откриеш по други признаци. Изобщо напускането на кораба си е една напрегната процедура, но ние все още бяхме в навечерието на нейното начало. Все още беше рано да започна да събирам багажа. Реших да хвърля един поглед на документите, които щяха да ни потрябват - ваучърите за хотела в Ротердам и самолетни билети до София. В нашия екип (аз и съпруга ми) си имаме разпределение на дейностите и за документацията отговарям аз. Още когато започнем да планираме едно пътуване, аз се информирам какви документи ни трябват за всяко едно от местата, които посещаваме, как и кога се вадят. Аз организирам издаването им и ги съхранявам в отделна папка, която нося по време на пътуването и при поискване ги показвам и разговарям с когото трябва. Когато някой документ вече не е необходим, го изхвърлям. Така в края на пътуването папката ми е почти празна. До сега не сме имали "гафове" и затова се чувствувах спокойна. Бях започнала да си вярвам, че съм едва ли не перфектна в тази работа. Извадих папката и почти с безразличие я отворих. Трябваше в нея най-отгоре да намеря ваучъра за хотела. Трябваше! Но вместо него там се намираха самолетните билети и нищо друго. Не можах да повярвам на очите си. Или не съм го взела, или съм го изхвърлила заедно с предходния, вече ненужен документ. По принцип в хотела можеш да отидеш и без ваучър; при направена предварителна резервация би трябвало да те приемат на базата на личната ти карта. Трябва, обаче да отидеш в хотела. А ние изобщо не знаехме нито името на хотела, нито адреса му. Разчитахме на това, че ще вземем такси, ще покажем ваучера с името и адреса на хотела и таксито ще ни закара до него. Сега се оказва, че ще слезем на пристанището и няма да знаем къде искаме да отидем. Мисълта ми веднага се насочва към мобилния телефон - ще се обадя в туристическата агенция с която работим и която е направила резервацията за хотела; от там ще ми кажат името на хотела и адресът му. Изглежда лесно, но не може да стане. Мобилна връзка има само когато корабът е на пристанище, а ние пътуваме в открито море и връзка няма. Връзка ще има след два дни, когато ще спрем в Саудхемптън за зареждане на гориво и храна. Това е денят преди да акостираме в Ротердам, т.е. последния ден на кораба. Аз никак не обичам да разчитам на последния ден. Тръгваме да търсим обходни варианти чрез Интернет. Няма да се впускам в подробности, само ще обобщя - не се получи. Не че няма Интернет на кораба, но той е така направен, че не става за делови цели; скъпоструващ, безумнобавен, изобщо служи само да си загубиш времето, но не и да вършиш работа. И освен това няма достъп до принтер, т.е. не можеш нищо да разпечаташ. Казаха ни, че има такава възможност, но лицето, което отговаря за това, все не се явяваше на работното си място. Лоша трудова дисциплина, явно не само у нас го има това явление. Говоря за Интернетът, до който пасажерите имат достъп. За екипажа нещата са различни. Така стигнахме до друга идея - да потърсим "връзки". В това отношение съпругът ми е много по-пробивен от мен. С чуждите езици не е добър, справя се с руския и малко с френския, английски никога не е учил. В замяна на това пък обича да общува с околните и винаги намира някой, с когото има общ език. Така се беше запознал с един сърбин, който работеше на кораба. Беше управител на магазините. С него си говореха, всеки на своя си език, но някак се разбираха, все пак сме в една и съща езикова група. Е, човекът не беше от екипажа, но все пак беше от персонала и то с доста висок статус. Та точно за него се сети съпругът ми. Той пък се оказа много отзивчив. С негова помощ се свързахме с нашата агенция, изпратиха ни ваучера за хотела на неговата електронна поща, той го разпечата и го получихме на хартиен носител, какъвто трябваше да имаме. Да си жив и здрав приятелю сърбин! Сега спокойно можехме да продължим към Ротердам.

Преминахме през Ламанша, където морето беше много бурно, а времето много мрачно, облачно и дъждовно. Духаше студен вятър и пейзажът навън представляваше една сива картина, в която небе и вода са се слели в едно. Неволно се сетих за нашия плувен маратонец Петър Стойчев, който преплува Ламанша. Смел човек!

Така неусетно дойде последният ден. Събрахме багажа, изнесохме куфарите пред кабината и отидохме на вечеря. Последната вечеря на кораба след прекарани почти 40 дни на него. Винаги ми е тъжно, когато си тръгвам от някъде. Имаше всякакви моменти - весели, напрегнати...  Но като цяло всичко беше добре - разнообразно, любопитно, забавно, екзотично, ново, непознато, приключенско. Круизът завършваше, но може би ми предстоеше нов? Вечеряхме в ресторанта и после седнахме в едно от любимите ни барчета - това срещу магазините. Тази вечер беше последна и на хората от обслужващия персонал беше разрешено да пазаруват от тях. Не се учудвайте! Обслужващият персонал няма право да ползува нищо, което се ползува от гостите. Вие няма да срещнете вашия камериер или сервитьор да пие в бара, нито да плува в басейна, или да лежи в джакузито заедно с вас. Дори когато е в почивка.  Вие го виждате само когато си върши работата, иначе е "невидим". Просто такъв е редът на кораба. Но тази вечер беше исключение. Наблюдавах ги докато си купуваха разни неща, вероятно подаръци за близките си. Някои от тях се прибираха в отпуск по родните си места - повечето бяха от Филипините. Бяха дошли да припечелят пари и да си осигурят по-добро бъдеще. Един от сервитьорите ми разказваше, че съпругата му била превъзходна готвачка; той си мечтаеше да събере достатъчно пари, за да си отворят семеен ресторант на остров Бали, от където беше той.

    На другата сутрин, след обичайната суматоха, напуснахме кораба и се озовахме на пристанището в Ротердам. Намерихме си куфарите и излязохме на улицата да вземем такси. Първото такси, което спряхме отказа да ни качи, защото нашите два куфара и две ръчни чанти не се побираха в багажника му, а нямали право да поставят багаж на задната седалка. Изненадах се от това правило, но това не променяше нещата - трябваше да попаднем на такси с по-голям багажник. Намери се и такова такси и можехме да се отправим към хотела. Извадих заветния ваучър с адреса на хотела и го показах на шофьора. След минути бяхме пред входа на хотела. Предстоеше ни да прекараме един ден и една нощ в Ротердам - първата нощ, в която щяхме да спим на твърда земя, след 40- дневно плаване с кораб.
    Хотелът, в който се настанихме беше арт-хотел. Натоварихме багажа на асансьора и се качихме на нашия етаж. Сега трябваше да си намерим стаята. Вървяхме по коридора, търсейки стая с нашия номер, но се оказа, че стаите нямат номера. Затова пък до вратата на всяка стая имаше окачена по една абстрактна картина, от онези, в които от пръв поглед не можеш да видиш конкретно изображение. Трябва да се отдалечиш за да го видиш. Така и направих - отдалечих се на две крачки от картината и разпознах едно число. На съседната стая числото беше друго, но пак число. Ясно, това бяха нимерата на стаите, стилизирано изобразени върху живописно платно. Оригинална идея, напълно в арт-стил.

    Намерихме нашата стая, внесохме багажа и реших да я разгледам по-внимателно. Всичко в нея също беше "арт". Спалнята с декоративни метални плотове, столовете с подобни облегалки, вратите на гардероба... Оказа се, че има и бокс с печка и съдове не само за хранене, но и за готвене. Изобщо мястото предразполагаше към по-дълъг престой, но ние нямаше да можем да се възползуваме от удобствата, които ни се предоставяха за нашата една нощувка. Имахме почти цял ден на разположение и решихме да го използуваме като се потопим в атмосферата на града. Времето никак не предразполагаше към разходки. Валеше дъжд, духаше вятър, беше изключително облачно, мрачно и студено. Но нямаше как, облякохме се почти зимно и тръгнахме. Не бяхме направили предварителни проучвания на забележителностите на този град и затова решихме да попитаме на рецепцията на хотела. От там ни обясниха, че няма почти никакви исторически паметници, т.к.през войната са били разрушени; посъветваха ни да се разходим из търговската част на града. Добра идея за шопингманиаци като нас, дадена в неподходящ момент - куфарите ни бяха претъпкани с багаж и за нови покупки изобщо не можеше да се мисли. Но пък щяхме да видим съвременния град, така че все пак поехме към търговския център. От хотела си поръчахме такси, което ни закара до него. Шофьорът на таксито много любезно ни обясни, че ако ще се връщаме с такси е добре да знаем къде е стоянката на такситата, тъй като да спреш такси на улицата вдигайки ръка е почти невъзможно. Той ни показа къде спират такситата и ние поехме без посока из търговската част на град Ротердам. За шопинг-маниаците е истински рай. Има всякакви магазини и всякакви стоки - скъпи, евтини, маркови, обикновени. И ние си купихме по нещо дребно, въпреки проблема с багажа. Просто не можахме да устоим.

    Така скитайки от магазин в магазин не усетихме как е дошло време за обяд, Та даже и е отминало. Решихме да седнем в някое заведение и да хапнем. Първото заведение, което се оказа на пътя ни имаше помещение за пушачи. Помещение е силно казано; това беше едно място навън, но заградено с пластмасова ограда и покрив, в което, обаче имаше и печка за отопление. Решихме да седнем там и го направихме, но скоро разбрахме, че си губим времето.  Една сервитьорка се появяваше с честотата на бяла лястовица, а и температурата на въздуха сигурно беше около 12 градуса. Бързо се изнесохме от там и продължихме по улицата до следващото заведение.То се оказа едно много приятно малко ресторантче, уютно без да е луксозно и достатъчно топло, за да свалим палтата и да се настаним удобно. В него нямаше място за пушене, но ние вече се бяхме разделили с идеята да пушим в ресторанта. Надявахме се да похапнем добре нещо от местната холандска кухня и да испием по чаша вино. 

След кратка консултация със сервитьора относно ястията в менюто, си поръчахме нещо, което трябваше да бъде подобно на нашите пържоли. И наистина беше. Донесоха ни огромни парчета месо и също толкова огромни гарнитури от картофи и зеленчуци. Към всичко това бутилката вино ни се отрази много добре. Навън продължаваше да духа вятър и да вали, но аз със задоволство се наслаждавах на топлината и уюта в заведението, наблюдавайки капките дъжд, стичащи се по прозореца.

Следобедът напредваше във времето и ние решихме да се приберем в хотела и да си починем. Възползувахме се от съвета на таксиджията, отидохме на стоянката и взехме такси. Оказа се, че шофьорът на таксито говори руски език, с който и ние със съпруга ми се справяме относително добре. Поговорихме на различни теми - от лошото време до замяната на холандския гулден с евро и ефектът върху жизнения стандарт на обикновения холандец. Стандартът спаднал и човекът ни съветваше да си караме на левове и да не бързаме с въвеждането на еврото. От дума на дума стигнахме и до въпроса кога си заминаваме. Казахме му, че летим рано сутринта за Франкфурт и после за София. Изненадах се когато той ни предложи да ни вземе от хотела в 5 часа сутринта за да ни откара до летището. Уговорихме се да ни чака пред хотела. За всеки случай проверих на рецепцията възможно ли е в такъв ранен час да повикаме такси от хотела; все пак, ако уговорката с този таксиджия пропадне, трябва да имаме резервен вариант. Човекът беше много любезен и симпатичен, но това още не означава, че ще удържи на думата си.

    Прибрахме се в стаята, полежахме в следобедна дрямка и се заехме да приготвим багажа за полета със самолет - в ръчния багаж да няма течности,  спрейове, режещи предмети; ценностите да не са в големия багаж, такива неща. Куфарите се оказаха претъпкани до пръсване и решихме, че е най-добре да ги опаковаме с фолио на летището. 

    Решихме, че ще вечеряме в ресторанта на хотела. Той се оказа едно много приятно място. Отново ни посрещнаха с приветлив сервитьор и вкусни ястия, което затвърди у мен мнението, че холандците са едни много любезни и внимателни хора.

    На другата сутрин станахме много рано, в 4часа. Най-късно в 5 часа трябваше да сме потеглили към летището. Свалихме куфарите във фоайето и с изненада видяхме познатия ни шофьор на такси да ни очаква там. Удържа на думата си. Помогна ни да натоварим багажа в колата му и се отправихме към летището. Пристигнахме навреме, сбогувахме се с шофьора като приятели, пожелахме си всичко хубаво и всеки се отправи по пътя си. Сигурно никога повече нямаше да се срещнем. Това беше една от многото срещи, които се случват когато пътешествуваш - отминават, но ти оставят приятното усещане, че добрите хора все пак са повече от лошите. Минахме през всичките формалности преди излитането на самолета и ни оставаше около половин час време, през което решихме да закусим. Настанихме се в кафенето, поръчахме си сандвичи, кафе и сок и с удоволствие наблюдавахме обстановката наоколо. Беше много приятно и нарекохме летището в Ротердам "бутиково". Някак беше по-уютно от другите летища, през които съм летяла. А може би и фактът, че се прибирахме у дома също имаше значение. След месец и половина непрекъснато пътуване през непознати земи беше приятно да се прибереш в своя си дом, там, където всичко ти е познато и някой те чака.

    Полетът до Франкфурт мина успешно, както и този до София. Прибрахме се в къщи към 2 часа след полунощ. Независимо от късния час пихме по една ракия, нашенска, българска, за "добре дошли" у дома. За кой ли път си давах сметка, че да пътешествуваш е истински хубаво, когато има къде да се завърнеш.

аз в началото на пътешествието...

                                      

                                          ...и в неговия край месец и половина по-късно.

Кърпичка - аксесоар за ценителки

    Всички познаваме онези хартиени кърпички за еднократна употреба, които са толкова удобни. Ползуваш, хвърляш и забравяш за тях. Не е необходимо да ги переш и да ги гладиш. Удобно, но...обикновено. Сещам се и за едни по-стари времена, когато кърпичките са били богато украсени с дантели и дори с избродиран монограм. Погрешно е да си мислим, че времето им е безвъзвратно отминало. В Европа и сега се продават такива кърпички, наскоро си купих една от Белгия, с брюкселска дантела и моята буква. Истина е обаче, че този аксесоар трудно се поддържа и за ежедневна употреба хартиените му варианти са къде-къде по- практични. Но пък колко по-естетичен е! Този аксесоар не е за жената, която вечно бърза. Той е за жена, която има време да се грижи за гардероба си /или пък има някой друг, който го прави вместо нея/. Той е за жена, която държи да бъде перфектна и в дребните неща. Накратко казано - луксозна жена.

    Тук ви представям един такъв аксесоар.

                       

Тази кърпичка е от шифон с ръчно рисувана декорация. Краищата са оплетени с дантела в тон с рисунката. Прибавена е и златиста нишка и са вплетени естествени бели перли.

                       

                       

                                            Кърпичка и пръстен - БУТИЦИ АННА

Шал с дантела

    Този шал създадохме за дамите, които харесват и оценяват ръчно плетената дантела.

                              

                              

                              

                  

                                   Дизайн Антонина Сурова за БУТИЦИ АННА.

За намаленията

    Настъпи сезонът на намаленията. По витрините се мъдрят табели с щедри обещания:-30%, -40%...та чак до почти неустоимото -70%!!!!!

                                   

                                   

То щедрост, то чудо! Ами търговците ще фалират, направо се притеснявам за тях! Защо мисля така ли? Ще обясня. Преди време исках да си изясня колко е нормалната търговска надценка при продажба на стоки от групата облекла-обувки-чанти и други аксесоари от дамския гардероб. Доста се порових в специализирани публикации. Резултатът: между 20% и 25%. Това означава, че ако отстъпката е 20-25%, търговецът продава без печалба, а ако е по-висок процент той е на загуба. Например при отстъпка от 50% (каквато се предлага от повечето магазини) загубата за търговеца е около 30%. Сигурна съм, че сега четейки това се усмихвате и ви се иска ми изкрещите в лицето, че говоря пълни глупости. И сте прави! И аз не вярвам, че продават на загуба. Не вярвам, че търговците са обхванати масово от внезапно желание за благотворителност. Тогава? Отговорът е близко до ума - още при първоначалното определяне на цената е поставяна надценка много по-висока от 25% и то така, че да има възможност да се прави намаление и пак да се получи нормалната печалба от 25%. Ако надценката е 75% отстъпката спокойно може да бъде 50%. А за намаление от 70% се поставя надценка от 95%, т.е умножава се по две за по-сигурно, пък и е по-лесно. И всичко е напълно законно. Но някакъв мой вътрешен глас ми нашепва един въпрос: "Морално ли е?" А отговорът му някак ми се изплъзва като мокра риба. Истината е, че онези обувки, за които платих 160 лв, седмица по-късно ги продаваха за 80 лв и аз се почувствувах прецакана, това е истината. И пак всичко е законно, само че от това аз не се чувствувам по-малко прецакана. Просто съм законно прецакана. Никой не обича да бъде прецакан, без значение законно или не. Чувството на обида създава у мен ответна реакция за отмъщение. И тя е: от магазини, които продават с намаление не купувам когато няма намаление; тъй наречените "нови колекции" ги оставям да поотлежат, да си "паднат на цената". В същност предпочитам да купувам от магазини, в които никога не се правят намаления; когато цената е нормална, тя няма как да бъде сваляна; ако нещо се продава скъпо, значи то наистина е скъпо; само "надутите " цени могат да се свалят. В тази връзка си спомням едно мое посещение в Италия. В един голям град, в централната търговска част, човекът който ни съпровождаше ни обясни, че тук непрекъснато се сменят наемателите на магазините, но има един магазин, който винаги остава и той е известен с това, че никога не прави намаления.

Португалия и един несъстоял се обед

Корабът ни отплава от Кадиз в посока Лисабон. В пощенската кутия на кабината намирам писмо. То съдържа покана за обяд от капитана на кораба. Поканени сме със съпруга ми като членове на "Mariner Society". Молят да потвърдим присъствието си. "Mariner Society"е името на клуба на пътешествениците, ползуващи корабите на круизната компания, с която пътуваме.След първия круиз получаваш карта за членство, което ти дава различни преференции, в зависимост от класа, в който си. Класът се определя от броя пропътувани дни изобщо с тази компания, както и от похарчените на борда пари. Класовете са 4 и се отбелязват със звезди. Колкото по-висок клас имаш, толкова повече преференции ползуваш. Ние със съпруга ми вече бяхме провели един круиз с кораб на компанията, така че бяхме членове на клуба, затова и получихме тази покана. Не бях присъствувала на подобно събитие и ми беше любопитно. Попълних приложената форма за потвърждение и я пуснах в кутията на рецепцията. Обядът щеше да се състои след като напуснем Лисабон.

    А преди това имахме на разположение половин ден за да разгледаме града и околностите му, или да правим каквото там решим.

    Бях чувала за Ещорил и ми се искаше да го видя.

    Решихме да се включим в екскурзия, която предлага обиколка на града Лисабон с автобус и посещение на Ещорил.

    Лисабон е град, който води началото си от 13 век. Разположен е на Атлантическия океан, в устието на река Тежу. Сградите са в различни архитектурни стилове - класицизъм, барок, рококо...Град с история и традиции.

    Недалеч от пристанището виждам сграда с интересно релефно покритие. От прозорците й надничат хора в средновековни одежди. Какво си помислихте? Че са актьори по време на почивка? Нищо подобно! Прозорците са затворени и изрисувани с тези фигури. Подобна практика съм виждала и на други места. По този начин необитаеми сгради, чиято ценност е във фасадата, се превръщат в атракция за туристите.

Забелязвам красиво павирани площади. Тези вълнообразни шарки, които напомнят на морски вълни, съм виждала и в други португалски градове. Вероятно са типични за тази страна.

                                                                  Има и други шарки.

Правим една продължителна обиколка с автобус из града. Екскурзоводката дава разяснения относно сградите и съответните исторически периоди. Не се наемам да ги преразказвам, а и не мисля, че е необходимо. Исках да добия обща представа за този град. Винаги ми е било интересно да знам как изглежда столицата на една държава, която е владяла стократно по-големи страни от самата нея и то твърде отдалечени териториално. Сигурно се досещате коя държава визирам - Бразилия разбира се! Верно, сега Бразилия е независима държава, но португалското присъствие там никога няма да бъде забравено; достатъчно е само дори това, че езикът, на който се говори в Бразилия е не друг, а португалски. Питам се какви качества трябва да са притежавали португалските завоеватели за да държат в подчинение толкова голяма по територия и население страна, толкова отдалечена, а и да наложат собствения си език. И то така да го наложат, че да си остане и след тяхното оттегляне.
    Освен това, Лисабон ми беше известен и като пристанище, от което са потегляли пътешественици - мореплаватели от ранга на Васко да Гама. Изобщо историята на португалците ми вдъхва някакъв респект. Пътувах и наблюдавах.
    Очаквах да видя град с "тежки" средновековни сгради от типа на Рим или Париж, които да ми действуват подтискащо. За моя изненада, обаче, видях един град, в който средновековие и съвременност са се преплели по много приятен начин. Усещането е, че си в един съвременен град, който има богата история, а не, че си в стар град, доживял до днешни дни.

Има места, от които се откриват прекрасни гледки и на които спирахме за да направим снимки.

    След като обиколихме града, дойде ред на селището Ещорил. От Лисабон до Ещорил се пътува по панорамен път, който се извива край морето. Виждат се прекрасни плажове. Обясняват ни, че температурата на водата тук никога не надхвърля 17 градуса, поради което не става за плуване. Но пък има добри условия за сърф и с подходящи костюми сърфистите се възползуват.

На пръв поглед Ещорил се оказа едно много приветливо селище. То се е оформило като място, в което имат вили високопоставени особи, в това число и членове на монархически фамилии. Знам, че и нашият цар Симеон има там имот.

    Оставиха ни да се разхождаме самостоятелно из града. Както каза екскурзоводката, били сме в центъра, наоколо имало магазини и заведения, имаме един час време на разположение.

Тръгнахме "накъдето ни видят очите", т.е. по първата попаднала ни улица. Разглеждам витрините на магазините. Продават облекла, обувки, чанти и други аксесоари. Цените са невероятно високи. Загубвам желание да вляза вътре. Независимо от високите цени нищо не ми прави особено впечатление като дизайн - още една причина да подмина тези търговски обекти.

    Продължаваме нататък. Пред нас е сградата на казиното. Огромна сграда, излъчваща лукс. Има предположение, че това е най-голямото казино в Европа. Пред него се разстила обширна тревна площ. Няма цветя, само трева и тук там храсти.

Растителността напомня за екзотика, но температурата напомня за зима. Хубавото е, че е ясно и има слънце.

Стигаме до едно кафене и решаваме да пием кафе. Сядаме отвън, където се пуши.Седя и наблюдавам пейзажа. Няма почти никакви хора. Странно място. Цените "луксозни", казиното огромно, наоколо не се вижда магазин за хранителни стоки...Сякаш тук никой не живее. Или е твърде елитарно място, за избрани? Или ние сме попаднали в елитарната част на града? Нямаме време да скитаме по-надалеч за да си изясняваме този въпрос. Не съм за първи път в Португалия. Имам някаква представа за тази страна. Общото ми впечатление от Ещорил на фона на старите ми впечатления - не е типичното португалско селище. Излъчва някакъв хлад - нещо, което не бих казала за местата, които бях посетила, още по-малко за португалците. Не се чувствувах уютно на това място. Допихме си кафетата и се отправихме към автобуса за да се върнем в Лисабон.

Влизайки в града спряхме да направим снимки на някои обекти. Бях изненадана, че тук има статуя на Исус Христос, подобна на тази в Рио де Жанейро. Оказа се, че тази статуя е издигната от португалската държава след края на Втората световна война в знак на благодарност за това, че страната е излязла от войната с относително малко щети.

Статуята на Исус Христос.

    Автобусът ни се насочи към пристанището. Забелязах, че на седалката точно пред мен седи един мъж, когото бях виждала на кораба в униформа на екипажа. Съпругът ми убедено заяви: "Това е капитана!". Не бях сигурна, че е той. Бях видяла капитана на първата "капитанска" вечер. Това е парти, което се провежда в първите дни на круиза и има за цел да представи на пасажерите капитана и другите членове на екипажа. Представянето се провежда в залата на театъра. Офицерите се явяват на сцената, а пасажерите са публика. Аз лично не се наемам да твърдя, че след това представяне бих могла да разпозная някой офицер, ако го срещна отблизо и то цивилен. Униформите на морските офицери имат особен чар, но при все това, като всички униформи, някак "уеднаквяват" хората. А като прибавим и разстоянието до сцената, вероятността да позная човека започва да клони към нулата. Та, да се върнем на пътника пред мен. Бях сигурна, че е от екипажа, но не бях сигурна, че е самия капитан. Би могло и да е той. В такъв случай с него щяхме да имаме среща на следващия ден, нали бяхме получили покана за обяд.

Така неусетно пристигнахме на пристанището в Лисабон. До отплаването на кораба имаше малко свободно време, което решихме да използуваме за разходка из града, една от онези разходки без посока, в които просто се потапяш в местната атмосфера. Тръгнахме по първата случайно избрана улица и скоро се озовахме на една друга, оживена улица, по която се движеше трамвай. Магазини, заведения, офиси... нормална градска среда. Направихме и някои покупки. Тук е мястото да отбележа, че цените в Лисабон нямаха нищо общо с тези в Ещорил. Бяха си съвсем "човешки". Дори си купих рокля с идеята да я облека на обеда с "Mariner Society".

Разходихме се, прибрахме се на кораба и отплавахме, както си беше по разписание.

    На другия ден трябваше да се състои въпросният обед. Станах както обикновено. Исках да имам достатъчно време за да се приготвя. Не че исках да съм център на внимание, но все пак нищо женско не ми е чуждо - исках да изглеждам добре. А и бях много любопитна как ще протече това събитие. Съпругът ми продължаваше да спи. Погледнах часовника. Обикновено по това време той вече се е изнесъл към горна задна палуба за да изпуши първата си цигара.Сигурно се питате защо чак там, а не в стаята? Защото на кораба се пуши само там. И то не на цялата палуба, а само на няколко малки масички, на които има пепелници. Навсякъде другаде пушенето е абсолютно забранено. Той беше свикнал с тези порядки и за него си беше истински ритуал да изпуши първата /разбирай няколкото първи/ цигари за деня там, пиейки сутрешното си кафе. Даже си беше създал приятелски кръг от пушачи, които излизаха като него на палубата за да пушат. Затова продължителният му сутрешен сън ми се видя подозрителен. По едно време той се събуди. Очаквах да стане, но вместо това той ми поиска термометъра за да си измери температурата. Ясно! Не му беше добре. Измерихме му температурата. Клонеше към 39 градуса. Запасите ни от лекарства, които бяхме взели на тръгване отдавна се бяха изчерпали, а и тази температура съвсем не беше за пренебрегване. По всичко личеше, че работата отива към посещение на медицинската служба. Отидохме, а там пълно с хора, чакащи пациенти. Наредихме се и ние на опашката. Забелязах, че прегледите вървят бавно, а времето препуска бързо.Ясно беше, че на тържествения обяд няма да присъствуваме. Дори и да успеем да минем прегледа, съпругът ми не се чувствуваше добре и щеше да пази стаята. Счетох, че етикетът изисква да поднесем  подобаващо извинение. Бързо се отправих към кабината и скалъпих няколко фрази в този дух. Добре, че винаги си нося българско-английски речник, сигурно се досещате, че на кораба не говорят български. Занесох писмото на рецепцията и с това обядът с капитана приключи, а новата ми рокля щях да облека някъде другаде. Върнах се в медицинската служба, където съпругът ми продължаваше да чака.

След известно време го извикаха. Първо преглед при медицинската сестра, която преценява дали да го изпрати при лекаря, или тя да му предпише лекарства. Ние се оказахме случай за лекаря. След още малко чакане ни поканиха при него. И когато влязохме в кабинета му видях същия онзи турист, който седеше на седалката пред мен по време на екскурзията; онзи, за когото предполагахме, че е капитанът, само че сега носеше бялата лекарска престилка. В същност той беше не капитанът, а корабния лекар. Това, което си бях помислила вчера, се оказа верно - срещата с мъжа от екскурзията все пак се състоя. Последва преглед, лекарства, както си му е реда. Получихме и документ, който да ни послужи пред нашия застраховател, за да ни бъде възстановена сумата от около 200$, включваща цената на прегледите и лекарствата. Изпреварвайки малко събитията във времето ще кажа, че когато се прибрахме у дома и съпругът ми представи този документ на застрахователната му компания, му отговориха, че точно това заболяване не се покрива от застрахователната му полица. Става въпрос за заболяване от типа "настинка", когато може да пипнеш и някой вирус, който нито си го търсил, нито си го искал и който ще ти вгорчи пътешествието до крайност. А застрахователите ще ти го вгорчат след време; все едно ти казват "ние си взехме парите, а ти да не си се разболявал". От тогава не правя застраховки за пътуване и не изпитвам никакво уважение към застрахователната дейност и към хората, занимаващи се с нея. Както и да е, това беше лирическо отклонение от основната тема - пътешествието. А то продължаваше. Предстоеше ни да минем през Ламанша и да акостираме в Ротердам, последната дестинация от нашия круиз. Трябваше да се приготвим за напускане на кораба, но за това - следващия път.

Чанта за официални случаи

    През последните години чантите за официални случаи, които предлагат дизайнерите, стават все по-малки. Някои от тях са се смалили до размер на портмонета.

    Аз не споделям становището, че официалната чанта непременно трябва да бъде малка. Да, желателно е да не е голяма, но да побира необходимите за дамата неща. Иначе се превръща в ненужна вещ, която само пречи. Да видим кои са тези неща.

    - мобилен телефон; в съвременния живот е добре винаги да имаш връзка със света;

    - портмоне; кредитната карта върши работа в магазина, но в таксито се плаща в брой; а и винаги е добре да имаш налични пари в брой, дори ако си с личния си автомобил;

    - лични документи - лична карта, шофьорска книжка;

    - ключове - за дома, за колата;

    - очила; има и дами, които не ползуват очила, но по-голямата част от дамите ползуват и този аксесоар им е задължителен в чантата;

    - червило, минипарфюм.

    - други вещи - цигари, запалка...

    Всички тези неща, колкото и внимателно да ги редим, не се побират в чанта с размер на портмоне. А и размерът ли е този, който определя чантата като официална или не?  В същност моделът, материята и детайлите са съществените - те трябва да излъчват известна доза лукс, който в ежедневието би изглеждал неуместно.

    Предлагаме ви една чанта, която (според нас) отговаря на условията да бъде едновременно официална и полезна.

    Размерът й е около 30х20см. Изработена е от копринен сатен с капитонирана подплата, която придава необходимата плътност на чантата. Има две твърди дръжки, покрити с копринено кадифе. Чантата е декорирана с мъниста и пайети, оформящи пет елемента- пеперуди, ръчно апликирани. Закопчаването е с цип.

                                                                 Със сиви пеперуди 

                                                                   С черни пеперуди

                       

                                 

                                 

                                            Дизайн Антонина Сурова за БУТИЦИ АННА.