Аликанте и Алмерия - испанската част от круиза от Сингапур до Ротердам

    Денят е 01 април и корабът ни акостира на пристанището в Аликанте - Южна Испания. Очакванията ми за топло време се сбъдват само до някъде - слънчево е, но е по-хладно, отколкото изглежда когато гледаш през прозореца отвътре. Обличам си коженото манто за всеки случай, винаги мога да го сваля и да го оставя в автобуса, ако ми стане топло.

    Казвам автобус защото ни предстои пътуване до една ботаническа градина. Тя е специална. Представлява огромна колекция от палми и кактуси, както и различни видове риби. За целта са направени множество малки езерца, в които рибите живеят в естествена среда, между камъни, водорасли и всичко останало. Могат да се видят съвсем отблизо, както и да се снимат.

Кактусите и палмите са от целия свят. Да, да не забравя да кажа, че градината е частна собственост. Тя принадлежи на испанско семейство, явно любители на пътешествията. Те са събрали тази колекция, оформили са я като парк и я поддържат. Разбира се, в градината се влиза срещу такса.

Тук една костенурка се мъдри върху камък...

...а тук пък плува...

...и пак върху камъка в наблюдение на подводния свят...

...който е доста разнообразен...

...и цветен.

Разнообразието от кактуси е огромно.

Някъде между кактусите виждам статуя - бюст на дама от преди няколко века. Навеждам се и чета, оказва се, че това е...познайте кой! Вгледайте се по-внимателно в лицето! Може и да познаете, ако сте професионален историк, но ако не сте, вероятно ще се изненадате. Особено ако сте гледали филма "Кралица Сиси" с Роми Шнайдер в ролята на Сиси. Защото това беше тя, самата кралица Сиси. Но не Роми Шнайдер. Бюстът е поставен, за да увековечи посещението, което кралица Сиси направила на този резерват.

Гледам бюста и се опитвам да направя сравнение с моята представа за Сиси, която съм добила от филма. Защото друга представа аз нямам. Не намирам нищо общо. А за това, коя от двете е по-красива няма да кажа нищо. Всеки си има свой критерий и своя оценка.

Мислите ми, обаче, се насочват в друга посока - за ролята на киното в нашите представи. И се сещам, че наскоро бяха направили филм за Одисей, в който един от персонажите е Орфей. За тези, които не знаят ще поясня - Орфей е тракийски принц, живял по нашите земи, когато те са били обитавани от траките. А траките са били бели хора, искам да кажа от бялата раса. Само че във филма Орфей беше чернокож. Питам сега: хората, които не знаят нищо за Орфей, но са гледали филма, какво си мислят за него, бял ли е, или е черен. Питам аз и отговор не искам, защото знам какъв е: черен е, значи е от Африка, може от Танзания, може от Судан, а защо не от Мадагаскар?! Исках само да намекна, че развихрянето на творческата фантазия не трябва да граничи с безотговорност. Но това е друга тема.

    Следващия ден беше посветен на едно друго място в Испания - Алмерия. Това е област, в която естествената растителност се поддържа и се използува при озеленяването на паркове и градини. Като казвам "естествена растителност" разбирай треви и в най-добрия случай малки храсти. Обаче като видове били изключително много и рядко срещани.

    Градчето Алмерия е едно типично симпатично южноиспанско селище.    

Има си и своята крепостна стена, както повечето градове в тази част на Испания.

Тесни чисти улички, бели сгради и неголеми уютни магазинчета, предлагащи всичко.

Научаваме, че в тази област е абсолютно забранено да се строят всякакви сгради извън рамките на града. Имало е само един случай, когато някакъв хитрец построил вила край морето, но тя веднага била разрушена по решение на съответните държавни институции. Дали пък този човек не е бил нашенец - първо построява, после му го узаконяват, защото така или иначе вече е построено, да не го рушим. От тогава други опити не е имало.

Отправяме се към кораба, за да се насочим към следващата ни дестинация - Мароко. Но за него - следващия път.

Пръстен от розов кварц и други естествени камъни

    Този пръстен няма метална халка. Вместо нея, нанизахме дребни естествени камъчета към розовия кварц.

                                  

                     

 

                                  

                                    Дизайн и изработка Антонина Сурова за бутици "АННА".

Диадема с ръчно рисувана декорация

        Направихме тази диадема напълно в духа на нашата концепция - да си личи докосването на човешката ръка.

    Върху червен памучен сатен направихме ръчно декорация в черно и сребристо - флорален мотив. Изображението е съвсем наивистично, а ефектът е търсен - сякаш спонтанно сте си свалили диадемата и сте я изрисували, просто така, за да се забавлявате, без претенции за художествена стойност.

                                     

Италианската част на круиза от Сингапур до Ротердам

     Часът е 16.30 и корабът отплава от Пирея в посока о.Сицилия. Следващия ден прекарваме в морето и след още една нощ плаване се установяваме на пристанището в град Месина. Месина е голям град в североисточната част на Сицилия и най-близкото пристанище до континенталната част на Италия. Сигурно има исторически забележителности за разглеждане, но ние със съпруга ми сме настроени на друга вълна. А тя е "Здравей Европа!". Най-после ще можем да правим обичайните неща по обичайния за нас начин. Ще вляза в черква и няма да ме карат да се покривам от главата до петите като дявол; също така няма да ме карат да си събувам обувките и да ходя боса - нещо, което по принцип мразя. Ще седна в заведение и ще мога да прочета менюто и да ми е ясно кое какво е. Ще вляза в магазин и продавачката ще ме остави да си разглеждам спокойно стоките, вместо да се спусне припряно да ми предлага неща, които не търся. И най-важното - ще мога да видя цената на стоката на етикета и няма да ми се налага да се пазаря. Аз обичам онова безметежно шляене по магазините, когато просто си гледаш без всякакво намерение да купуваш. Това е част от шопинг-терапията, действа отпускащо. Само че в т.нар. екзотични страни това не може да се случи. Там като влезеш в магазин, продавачът /обикновено е мъж/ буквално те обсебва. Започва да ти предлага всичко подред. Може да търсиш блуза, а той да ти обяснява колко са хубави шапките, които продава. А ако изобщо нищо не търсиш, а искаш само да поразгледаш, продавачът се превръща в един досадник, който на всичкото отгоре е и доста упорит /да не кажа агресивен/. Обикновено в този случай напускам магазина, но влизайки в следващия историята се повтаря. Ако пък търсиш нещо и вече си го харесал, идва момента да платиш. Тук трябва да уточня - този момент е доста разтегливо понятие и може да се проточи дълго. На стоката няма цена. Продавачът ти я казва и в общия случай тя е достатъчно висока, за да се откажеш от покупката. Тогава той ти предлага по-ниска цена и се почва едно уговаряне, докато се стигне до някаква приемлива цена.За мен това си е чисто губене на време. Затова и не обичам този тип търговия. Но сега сме в Европа и това няма да го има за мое най-голямо удоволствие.

С други думи казано, ние решаваме да се наслаждаваме на европейската атмосфера след 26 дни екзотика и мистика. 

Ще се помотаем из града без посока, накъдето ни видят очите. Ще пием някъде нещо. Ще пазаруваме. А като се уморим ще се върнем на кораба. Ако не можем да намерим пътя към пристанището, просто ще хванем едно такси и ще му кажем да ни закара там.

Слизаме от кораба и хващаме първата улица, която виждаме. Пристанището в Месина е в самия град и ние скоро се оказваме в централната му част. Правим обход по магазините и скоро се сдобиваме с покупки - съвсем нашенски европейски неща без никаква екзотика.

    Малко поуморени сядаме да пием кафе в първото попаднало ни заведение, т.е веднага щом сме решили да го направим. Тук кафенетата са на всяка крачка, така че веднага ти "попада" нещо. На отсрещната маса седи една млада жена с минипола, кръстосала крак върху крак. Носи дълги чорапи с ластик от силиконова дантела. Ластикът се вижда, но тя изобщо не се притеснява от това. В същност защо ли да се притеснява? Ако се вижда ластикът на късите ми чорапи не се притеснявам. Какво от това, че този е на дългите? Все пак опитвам се да си представя подобна гледка в една друга държава, например Оман - невъзможно!!!

Пием кафе - онова единствено по рода си кафе еспресо, което можете да пиете само в Италия - много късо, мното силно и много ароматно. Пие се на една или две глътки, с него не можеш да се заседиш на маса само "на кафе".

    Продължаваме разходката пеша, вече в посока към кораба. Изгрежда, че голяма част от пасажерите на кораба, най-вече европейци, са избрали нашия вариант - срещнахме по улиците много от пътниците от нашия кораб.

    В 16.00 ч отплаваме от Месина  за да продължим към Неапол и Чивитавекия. Тези градове сме посещавали и друг път. Сега ще се възползуваме да посетим някои любими кътчета от тях. В Неапол времето все още беше топло, но в Чивитавекия се оказа съвсем недружелюбно. Силен дъжд и още по-силен вятър осуетиха плановете ни да похапнем италианска пица с червено вино в любимото ни крайбрежно ресторантче, в което ходехме преди една година и седейки на открито се любувахме на морето, брега и потокът от хора, дошли тук за да се качат на някой кораб, или да слязат от него, заминавайки за в къщи. В същност планът ни бе осуетен само в частта "на открито". Ние пак отидохме в ресторантчето, но седнахме вътре, на закрито и се любувахме точно на този факт - че сме на закрито. В бушуващата почти буря, да си вътре на топло си е истинско блаженство, което пицата и виното допълнително подсилват.

    След известно време дъждът и вятърът понамаляха. Решихме, че вече можем и да се поразходим по любимата ни улица. Е, разходката беше по-скоро прибежки от магазин в магазин, но пък направихме и шопинг.

    Прибрахме се на кораба, за да продължим по-нататък, към испанката част от нашия круиз. Казахме "Здравей Европа!", сега просто трябва да се потопим в нея.

Гривна от горския дух

    Седя в градината. Дърветата почти са се раззеленили. Тревата и тя зеленее и на фона й се открояват жълтурчетата и маргаритки. Пролетта е в пълната си сила и дори ми намеква за лято.

    Като гледам дърветата се сещам за няколкото дървени топчета, които стоят в кутията с материали за бижута. А маргаритките ме вдъхновяват да ги изрисувам върху топчетата.

                                       

Така възникна идеята за тази гривна. Мисля, че е свежарска. И е от съвсем естествени материали - дърво и стъклени мъниста. Все едно, че някой горски дух ми я е подарил за да задържа по-дълго време пролетта и да се настроя за лято.

    Дизайн и изработка Антонина Сурова за бутици "АННА" /ANNA-Fashion-shops/

Една планирана среща

Намираме се на круизния кораб, на пристанище Порт Саид - Египет. Часът е 19.00. Предстои ни да отплаваме за Атина. Завършва екзотичната част от нашия 40-дневен круиз и започва европейската, с малък отскок до Мароко.

    Отплаваме от Порт Саид и след около 36 часа пристигаме на пристанище Пирея, недалеч от Атина. Часът е 7 сутринта. Имаме престой до 16.00 ч. След това отплаваме за Сицилия. Пасажерите масово се отправят към града Атина. По-голямата част от тях са от държави, за които Гърция е далечна дестинация - САЩ, Австралия, Канада...Те може би няма да дойдат втори път тук и сега е моментът да разгледат Атина - част от Гърция, за която се счита, че е люлката на демокрацията. Поради това масата туристи се отправят към Атина.

    Ние, обаче, имаме съвсем други планове. За нас българите Гърция е възможно най-близката дестинация. Многократно сме я посещавали, в това число и Атина. Още помня колко силен вятър духаше на Акропола, но това е друга история. Сегашната ни спирка в Гърция няма туристическа цел. Предварително сме планирали една среща. Пътували сме около 25 дни от началото на нашето пътешествие и имаме още 15 пътешественически дни. Затъжили сме се за близките си, а и /надяваме се/ те за нас. Сега е удобния момент да се видим. Дъщеря ми, зет ми и внуците ще са пристигнали в Атина от България и ще се срещнем в Пирея за няколкото часа, с които разполагаме. Ще обядваме някъде, ще си поговорим, ще им предадем подаръците, които сме им купили. Няма смисъл да разхождаме покупките чак до Ротердам и да плащаме за свръхбагаж на връщане със самолета. После те ще ни изпратят до кораба, ще ни помахат на изпроводяк. Ние ще отплаваме, а те ще разгледат Атина и ще се приберат. Така че докато другите туристи бързат към Атина, ние се насочваме към мястото на срещата ни, което предварително сме опредилили - гарата, където нашите ще пристигнат от Атина.

    Слизаме на пристанището в Пирея. Времето е слънчево, но няма и помен от топлината, на която се радвахме само преди два дни. Вече съм с кожено манто и дебела шапка. Чувам гръцка реч и тя ми звучи почти "родно". Особено след поредицата непознатоезични държави Сингапур-Малайзия-Тайланд-Шри Ланка-Индия-Оман-Йордания-Египет.

Давам си сметка и за това, че цялостния дух, който цари тук, е по-различен, някак по-европейски. Трудно е да се опише това, то е въпрос на усещане.

    Хващаме такси и сме на уреченото място. Появяват се и нашите хора.

Аз с двете ми внученца.

Намираме един ресторант - възможно най-близкия, за да обядваме и да си поговорим. Заведението е от типа "гръцка таверна", от онези, в които се чувствуваш така, сякаш си на гости на домакините.

Гръцката кухня ни е сравнително позната - дзадзики, суфлаки...Без узо няма да минем, нито без рицина.

Хапваме, говорим си, разказваме за нашите приключения и се отпускам, сякаш съм си в къщи. А не съм ли? Защото и ние и гърците сме в Европа и тя е нашия свят. Тук се легитимирам с личната си карта, а извън нея - с международен паспорт, тук не ми искат виза... Изобщо тук знам кое как се прави, нещата са ми познати, няма как да "сгафя". Давам си сметка, че понятието "у дома" вече не е само моя дом, моя град, моята страна, придобило е по-широк смисъл.

    Така неусетно идва време да се отправяме към кораба. Изпращат ни до пристанището. Сега е моментът децата да видят голям круизен кораб. Такива кораби и по нашите пристанища не се виждат често.

Мама с децата.

Освен това предаваме една голяма пътническа чанта с подаръци от екзотичните страни, които посетихме. Самата чанта купихме от кораба. В нея има за всекиго по нещо. Като я отворят, всеки сам ще познае кое е за него.

И в добавка давам на дъщеря ми една голяма найлонова чанта, пълна с...можете ли да познаете с какво? Едва ли ще ви мине през ума, че чантата е пълна с памук. Съвсем истински, натурален индийски памук. Да, точно така, купих го от Индия. Случаят е следния. Когато бяхме в Мумбай установих, че вече нямам памучни томпони за почистване на грим. Трябваше да си купя от града, т.к. на кораба такава стока няма. Докато обикаляхме един от пазарите, видях да продават разни неща от типа "домашни потреби". Имаше и памук. Поисках да ми дадат най-малката опаковка. Тя се оказа кубче с размери около 20х20х20см. Искаше ми се нещо по-малко, но като няма - няма. Движим се в група и изобщо нямам възможност да търся памук. Взех пакета, догоних групата и продължихме по маршрута. Когато се прибрахме на кораба, отворих пакета и съдържанието му се превърна в огромна "къделя" от бял, пухкав памук. Сетих се за една илюстрация на детска приказка, където бабата предеше памук с една огромна хурка. Само хурката ми липсваше да седна да попреда в каютата, памук много, има и за лицето, и за предене. Прочетох текста на опаковката и разбрах, че памукът е пресован под налягане. Ако го бях прочела по-рано, щях да внимавам повече при отварянето. Сега не ми оставаше нищо друго освен да го натъпча в някоя найлонова торба, така че да заема по-малко място. Всичко това се беше случило преди 15 дни. За това време обемът на памука беше намалял незабележимо. До края на пътешествието оставаха още 15 дни, т.е. в Ротердам, където е последната ни спирка, аз щях да притежавам почти същото бяло пухкаво облаче, каквото притежавах и сега. И ако исках да го запазя, трябваше да го транспортирам със самолета от Ротердам до София. А това означава да му намеря място или в куфара, или в ръчния багаж, а те от своя страна и без това вече са претъпкани до краен предел. Другият вариант беше просто да го изхвърля, но ми беше жал. Представих си разочарованието в очите на нашата екскурзоводка-индийка, която толкова се радваше, когато виждаше, че купуваме индийски стоки. А и памукът си беше много хубав - истински естествен памук. Затова реших да го дам на дъщеря ми - те имаха малко багаж и може би щеше да му намери място; ако не - щеше да го изхвърли, няма как. Тя обаче успя да го пренесе и аз бях много доволна. Трябваше да мине цяла година за да свърши този памук и всеки път, когато се докосвах до него имах чувството, че пътешествието още продължава.

    Дойде време да си кажем довиждане. Стана ми малко тъжно, че се разделяме, но оставаше утешението , че ще се видим след две седмици. Те поеха към Атина, за да хванат на другия ден самолета за София, а ние се качихме на кораба, за да продължим пътешествието. Очакваше ни Сицилия. Но за това следващия път.