Остров Пукет беше поредната дестинация от нашето морско пътешествие с кораб, след Пенанг, Малайзия. Естествено, че бях слушала много за него. Беше станал популярно място за почивка на много наши светски личности, които от екрана на телевизора се прехласваха пред невижданите природни красоти и невероятното обслужване в рисортите, в които са почивали. Едно изявление много ме беше впечатлило: "Знам, че това им е работата, но те някак успяха да ме накарат да им вярвам, че наистина искат да ме обслужат перфектно!" Още тогава се запитах как ли живеят тези хора /които работят в рисортите/ когато не са на работа; какво е ежедневието им извън рисорта, когато не е необходимо да внушават на клиента, че мечтата на живота им е да му угаждат. Защото рисортите нямат нищо общо със селищата, бита и начина на живот на местните хора.
Нашият престой на остров Пукет щеше да продължи няколко часа. Достатъчно време да
отидем на плаж, но тогава нямаше да видим нищо друго. Затова избрахме да направим панорамна обиколка на острова с автобус. Щяхме да добием някаква обща представа за този
остров без да навлизаме в подробности.
Автобусът ни очакваше на пристанището, точно пред кораба. Посрещна ни екскурзоводът – усмихнат младеж с дълга черна права коса, завързана на ниска опашка. Представи се със "звучното" име Пън.
Потеглихме към град Пукет, главен град на остров Пукет. Пътят минаваше през места с
изключително много зелена растителност - палми и други дървета, както и буйни треви, също толкова зелени. Много пищна природа.
Скоро пристигнахме в самия град. Беше ми интересно какво ще видя в града; онези
тайландци с усмихнати личица, които обслужват рисортите живеят някъде тук, или в подобни селища наоколо. Може би някои от тях точно сега отиваха в някой хотел край морето за да очароват поредния турист. Но и за да изкарат прехраната си.
Движим се по средноширока улица с ниски, едноетажни постройки. Основните превозни средства са велосипеди, малко мотоциклети и още по-малко автомобили. Пън ни обяснява, че тук автомобилите са изключително скъпи, дори тези втора употреба и много малко хора могат
да си позволят да си купят автомобил. Затова ползуват главно велосипеди. Влизаме по-навътре в града и сградите стават по-масивни и на повече етажи. Обясняват ни, че в последните години тайландците са започнали да променят начина си на живот. Традиционното семейство се състои от няколко поколения, живеещи в общо жилище. Напоследък обаче се забелязва
тенденция към разделяне на поколенията. Затова са започнали да строят жилищни блокове с
еднофамилни апартаменти. Те, обаче, също са лукс, който малко семейства могат да си позволят. Тези блокчета са по на 3-4 етажа, съвременна архитектура, по своему кокетни.
Постепенно навлизаме в старата част на града. Колоритни здания в европейско-китайски стил ми напомнят за Пенанг, Малайзия. Приликата се оказва съвсем не случайна. Преди повече от 150 години в Пукет започнали да добиват олово, което изнасяли в Пенанг. Между Пукет и Пенанг се създали оживени контакти. Богатите жители на Пукет изпращали децата си да учат в Пенанг. От Пенанг привличали архитекти за строителство в Пукет. Така архитектурата на Пенанг постепенно се превърнала в образец за строителство в стария град Пукет. А
архитектурата на Пенанг е точно такава - колониален европейски стил с источноазиатски акценти. Населението на Пукет се състои от тайландци, китайци, малайци, изповядващи различни религии - будисти, мюсулмани, католици. Всички тези етнически групи са дали отпечатък върху архитектурата на сградите.
Сградите в стария град Пукет са от типа "шопхауз". Това са сдания на не повече от 4 етажа.
На първия етаж се намира помещение за бизнес, а другите етажи са жилище. Къщата е едносемейна. Предната фасада на къщата е относително тясна, не повече от 5 метра. В замяна на това къщата има дълбочина зад предната фасада и много стаи. Къщите се строяли по този начин защото размерът на данъка върху сградата зависел от размера на предната й фасада. По-малка фасада - по-нисък данък. Фасадите са боядисани в ярки цветове и са разноцветни, което
придава усещане за свежест.
Излизаме от града и се насочваме към крайбрежието, където се намират плажовете, хотелите, рисортите, изобщо всички онези прелести, за които вече бях чувала. Преди това, обаче, минаваме покрай един монумент, изобразяващ две женски фигури, облечени във войнишки униформи - паметника на двете героини. Тяхната история прилича повече на
легенда. През 1785г възниква военен комфликт между Бирма и Тайланд. Остров Пукет е обсаден от бирманска армия, значително превъзхождаща по численост тази на острова. Възниква необходимост от добра организация на отбраната. За нещастие, обаче, губернаторът
на острова умира точно преди нападението, което внася известно объркване в редиците на местната армия. Тогава нещата взема в ръцете си вдовицата на губернатора. Заедно със сестра си организират местно опълчение, в което се включват жените, но преоблечени като мъже във войнишки униформи. Така заблуждават противника, че на острова има многобройна армия и
след месец обсада бирманците се оттеглят. Хитро, нали? Както са казали французите "chercher la femme /търсете жената/"!
Преди да потеглим по крайбрежието автобусът ни спира на една бензиностанция. Навярно това е полагащият се престой за почивка, тоалетна, пиене на някаква напитка...Както обикновено към бензиностанцията има и магазин, в който се продават закуски и други стоки. Хвърлям бърз поглед върху асортимента и вниманието ми е привлечено от една дамска шапка, със средно широка периферия, пъстра и някак много "тайландска". Сигурно искате да ме попитате:"Какво означава това?". Ами отговорът е мъгляв - шапката не е част от национален тайландски костюм, но все пак нещо в нея ми напомня за това място; може би цветовете, или десенът, или начинът на изработка. Не знам какво точно, но знам, че като я видя, ще се сещам за Тайланд. А освен това е напълно носима, така че ще ми върши и работа. Когато пътешествувам обичам да си купувам различни неща, които да ми напомнят за мястото, от
което съм ги купила, но обичам те да имат някаква утилитарна стойност, да служат за нещо.
Няма да си купя статуетка, която ще събира прах на някой рафт в къщи. В тази връзка шапката се очертаваше като добро попадение, а и нямах много време за размисъл. Едва ли щяхме да
имаме възможност да ходим на шопинг, а ми се искаше да си купя нещо от Пукет. Затова чевръсто грабнах шапката и се насочих към касата за да я платя. Извадих няколко банкноти в долари и ги подадох на касиера, но той отказа да ги вземе. Едва тогава съобразих, че трябва да платя в местна валута, а аз нямах такава. Дори не ми беше минало през ума, че с долари няма да мога да си купя нищо. Попитах за чейндж–бюро, оказа се, че няма такова. Тогава предложих на касиера с него да направим чейндж. Той се замисли, после каза, че ще попита някой друг дали не иска да обмени пари. Изчезна някъде, но скоро се върна за да ми каже, че моята работа
няма да стане. Прибрах си доларите и си тръгнах, а шапката остана да виси в очакване на някой по–съобразителен купувач; истината е, че когато напускахме кораба аз забелязах, че на рецепцията някои туристи обменяха валута срещу тайландси бат. Само че аз не обърнах особено внимание на тази възможност. Мислех си, че на такова туристическо място няма как да не вървят долари или евро. Очевидно бях подценила важността на местната тайландска валута бат. Все пак добре беше, че не ми се налагаше да си купувам нещо наложително. Клиентът след мен имаше същия проблем, но искаше да купи бутилка минерална вода. Не му дадоха. Горкият! Щеше да си пътува жаден до връщането ни на кораба.
Отново се натоварихме в автобуса и потеглихме към крайбрежието. Скоро пред очите ми се откри гледка към морето, една от онези гледки, за които толкова бях слушала, а и бях виждала сред множеството рекламни фотоси за Тайланд. Ако искам да опиша гледката няма как да избегна всеизвестните клишета, които са банално популярни, но в замяна на това са достатъчно точни - тюркоазени води, бели пясъци, разкошни палмови и други дървета. По маршрута ни има така наречените "view point" - място, от което се открива красива панорамна гледка. На такива места автобусът спира и имаме кратък престой за да се насладим на пейзажа, да направим снимки. Тези места обикновено са на достатъчна височина, за да се види красотата на морето. Тук е мястото да кажа, че изразът "тюркоазени води" не е достатъчен, за да се опише красотата на морето, погледнато от високо. Защото има едни нюанси на синьото,
които не се вписват в тюркоазената гама, а в пейзажа ги има. Например светлите небесносини тонове в близост до брега, или тъмносиния цвят на морската шир в далечината.
Преминаваме покрай най-известните пражове на остров Пукет: Сурин, Камала, Патонг, Карон.
Плажът Сурин се счита за относително къс плаж. Дължината му е около 800м. Широката му плажна ивица със ситен бежов пясък е плътно оградена от гъста палмова горичка и друг вид гора. Буйната растителност създава дебела сянка, която плажуващите ползуват вместо чадър. На плажа няма чадъри, но който желае, може да си вземе под наем чадър и шезлонг и да си ги
постави където иска.
В сравнение с плажа Сурин, плажът Камала е истински гигант, дълъг около 3000м. За разлика от Сурин, на Камала има участъци, на които са подредени чадъри с шезлонги. Количеството им изглежда оскъдно в сравнение с площта на плажната ивица. Причината е в това, че по закон шезлонгите не могат да заемат повече от 10% от плажа. Някои от хотелите имат собствена част от плажа. В съседство с плажа има селище Камала. В началото е било рибарско селище, което във връзка с туризма се е развило и в момента в него има всякакви магазини и заведения, има и хотели. Има и открити пазари, различни сергии, изобщо цари оживление.
Следващият плаж е Патонг. Там оживлението е в пълната си сила. Патонг е най-популярния туристически район на острова. В него има всичко присъщо на местата за отдих и забавление. Пред очите ми се редуват магазини, кафенета, пицарии, сладоледаджийници, пъстроцветни сгради. Пън /екскурзоводът ни!/ обяснява, че Патонг е център на нощния живот. Нямаше как да се потопим в него, но поне вече сме информирани. Може би някой следващ път...
Продължаваме към следващия плаж - Карон. Там картината е подобна на тази на Патонг. Разликата е в това, че на Карон почти няма нощен живот, както е в Патонг.
Поемаме към следващия туристически обект - храмовия комплекс Чалонг. Докато автобусът пътува Пън ни въвежда в историята на този комплекс. Точната година на построяването му не е известна, но се знае, че е около 1837 г. В манастира на комплекса живеел монах на име Луанг По Чем. Той познавал анатомията на човека и лечебните билки. Прочул се с това, че можел да излекува всякакви болести. Славата му се разнесла дори извън кралството. Живял там до смъртта си и даже бил избран за настоятел на храма. Вярва се, че и след смъртта си монахът продължава да лекува. Поради тази причина към манастира се насочват многобройни групи от поклонници, всеки от които оставя дарение. Постепенно манастирът се замогва и се превръща в цял комплекс, един от най-големите в Тайланд. В средата на 19-ти век получава статут на кралски храм с труднопроизносимото /поне за мен/ название Ват Чайятарарам, по-известно
като Ват Чалонг. Интересът към този обект се дължи и на нещо друго - тук се съхранява част от раменната кост на Буда. Когато обясняваше това Пън вметна един коментар, който ми направи особено голямо впечатление: "Ние, будистите, всъщност сме атеисти. Буда е бил реално съществуваща личност. Ние, будистите живеем по правилата, които той е формулирал. Те са нашата религия." Религия, създадена от човек! Тогава си спомних, че бях чела нещо за Буда /изучаването на религиите не ми е страст/ - че е бил индийски принц, който се отказал от всички блага и привилегии и живял като обикновен човек; след това написал своите правила за живеене и намерил много последователи; така възникнало учението будизъм. Защо ли още тогава не бях забелязала тази подробност - че Буда е бил човек? В какво ли са вярвали будистите преди да се появи Буда и неговото учение? И защо винаги свързваме религията с нещо мистично, недосегаеми и много различно от нас, което наричаме "бог"? Такива дълбокомислени разсъждения се бяха завъртяли в главата ми, когато автобусът ни спря пред храмовия комплекс и трябваше да превключа на вълна "турист".
Ако трябва да избера само една дума, с която да опиша първото ми възприятие от това
място, то думата е "червено". Различни бели сгради, по-големи, или по-малки, всичките с червени покриви и много украси, в които червеният цвят преобладава. Наоколо буйна зелена растителност - високи палми, по-ниски широколистни дървета, храсти и зелена трева. Трябва да призная, че комбинацията от тези три цвята, съчетана с типичната архитектура на будистките храмове и подсилена от пищните им украси е впечатляваща и веднага грабна погледа ми.
Първата сграда, на която попаднахме се оказа Главният храм на комплекса. Той е недостъпен за туристи. В него могат да пребивават само монаси и то по време на богослужение. През останалото време е затворен.
Най впечатляваща е сградата Чеди. В нея се съхранява свещената реликва - част от раменната кост на Буда. Реликвата е подарена на краля на Тайланд Раме IX за 72-рия му рожден ден от президента на Шри Ланка. Сградата е пищно украсена с много дребни детайли, преобладава златистото, а върхът й е покрит със злато.
Първият етаж е приютил около 20 златисти статуи на Буда в различни пози - прав, лагнал, седнал. Стените са изрисувани със сцени от живота на Буда. Има и място за молитва.
Снимка - Интернет
Свещената реликва се съхранява на втория етаж. Поставена е в прозрачен съд с форма на сфера върху лотосов цвят.
Снимка - Интернет
В същата зала има и голяма фигура на седящия Буда в бял цвят. Украсата е изключително богата. Миниатюрни орнаменти в златисто в огромни количества създават усещането, че си попаднал в приказен дворец.
Снимка - Интернет
Третият етаж представлява площадка, от която може да се види панорамна гледка към парка и целия комплекс.
Снимка - Интернет
Една от най-посещаваните сгради в комплекса се оказа Кръстообразният храм. На входа му има бетонна фигура на слон; вярва се, че ако докоснеш корема му те чака успех. В храма има молитвена зала със статуите на монасите Луанг По Чем, Луанг По Чуанг и Луанг По Глуам, които били лечители и билкари и вярващите се надяват, че те и сега помагат за излекуване на болни. Но не е само това, което привлича посетители. Тук можете да получите предсазание на вашето бъдеще. Не, няма гадател, но има някаква процедура с някакви листчета, които получавате и прочитате предсказанието. Честно казано не си направих труда да разбера каква е точно процедурата; не обичам предсказания, гадания и всякакви подобни. Разбрах само, че след като научите съдбата си, трябва да оставите някакви пари като дарение; в противен случай ще ви застигне нещастие. Дори съществува легенда, която разказва за нещастията на тези, които не са оставили дарения след като са получили предсказание.
Съществена част от храмовия комплекс е крематориума с прощалната зала, в която се извършва прощален обряд преди кремацията на починалите. Този обект го пропуснах съвсем съзнателно - не обичам нищо, което е свързано със смърт и погребение.
Странен обект за мен беше т.нар. "кути"- постройка от тъмно дърво, в която е живял монахът Луанг По Чем, когато бил настоятел на манастира.
Снимка - Интернет
В района на храмовия комплекс има различни постройки и много зеленина.
Излязохме от района на комплекса. Оставаха ни около 15 минути време до отпътуването ни с автобуса в посока пристанището. Забелязахме, че наблизо има някакъв базар и решихме да го разгледаме. Базар като всички базари - продават всякакви стоки: дрехи, чанти, обувки, бижута, сувенири... Оказа се, че тук, за разлика от бензиностанцията, може да се пазарува и с долари. Ето сега беше моментът да наваксам пропуснатата шапка. Нямаше достатъчно време да я търся, но пък погледът ми падна на една чанта от текстил с бродирани изображения на слон. Между другото забравих да отбележа, че в Тайланд слонът е свещено животно и понякога в крематориума на комплекса Чалонг се кремират и слонове. Попазарихме се с продавачката /без особен успех за мен/ и се сдобих с чантата. Много си я обичам. Почитателките на маркови стоки сигурно биха я подминали със снисхождение, но аз не бих я заменила за никаква маркова чанта.
Беше дошло време да се насочим към автобуса, когато съпругът ми ме попита: "Къде е госпожицата?" Учудено отвърнах: "Коя госпожица?" "Екскурзоводката!" - отговаря ми той. "Каква екскурзоводка? Той е мъж." - отговарям аз. В този момент видях, че Пън се приближава към нас и ни приканва да влизаме в автобуса, били сме последни, само нас чакали. И ни го каза с такава лъчезарна усмивка, сякаш е дошъл да ни похвали. Започнах да го оглеждам внимателно отдолу нагоре. Забелязах, че обувките му бяха дамски, тип "балетна пантофка", панталоните му - твърде широки, биха могли да минат за пола-панталон, каквито носят жените. Ноктите на ръцете му бяха изрязани, но добре оформени и лъскави, сякаш лакирани с безцветен лак. Но пък имаше "адамова ябълка" - значи беше от мъжки пол. Сетих се за нещо, което бях чела някъде: в Тайланд най-красивите жени са мъже. Може и Пън да беше от тях.Това ни най-малко не ме смути. Знам, че има такива хора и приемам техния избор, стига да не ми го натрапват по някакъв начин /например гей-парад/. В това отношение Пън си беше съвсем нормален. Вършеше си работата на екскурзовод и беше много внимателен и усмихнат. Качихме се и потеглихме към пристанището. Леко уморена седя и различни мисли се завъртат в главата ми. Е, видях това райско кътче остров Пукет. Райско, но зависи за кого. За нас /най-общо казано "туристите"/ мястото е екзотично, необикновено, запомнящо се. А за местните жители? Например за Пън. Дали палмата му изглежда екзотична? За него това е естествената му среда, в която той се е родил и израстнал. За него тя е това, което за мен е борът, елата, липата...За него кое е кзотично? Може би точно борът, елата, липата... Ако дойдеше у нас дали щеше да му е екзотично? А дали можеше да си позволи да дойде у нас? Дали се придвижваше с велосипед, или караше автомобил? Такива мисли ме бяха обхванали, когато пристигнахме на пристанището. Отговор нямаше да намеря, но бях доволна, че видях Пукет "отвътре", макар и набързо. След един час корабът ни щеше да отплава към следващата дестинация - Шри Ланка. Но за нея - в друг пост.
