Петра - едно от чудесата на света

    Петра е древен град, който се намира в Йордания. Бил е столица на отдавна изчезналото Набатейско царство. Домовете на набатейците били издълбани в скалите. В подобни "сгради" полагали и своите мъртъвци. Градът се намира в едно много дълбоко и тясно дефиле. Само по себе си това дефиле си е истинско чудо на природата. Планината, в която се намира то е типичната за Йордания планина - почти без растителност.
    Спрели сме с автобус в новия град и тръгваме към стария. Предвожда ни екскурзоводът с табела "8" и ни показва ресторантът, в който ще обядваме, след като разгледаме Петра. Казва ни и в колко часа и къде трябва да бъдем, за да ни вземат обратно с автобуса. На пръв поглед можем и без тази информация - нали пак той ще е този, който ще ни доведе тук, ние просто ще го следваме. Аз, обаче от опит знам, че всичко се случва, така че запомних това, което ни казаха.

На път към историческия град Петра

    За времето си Набатейското царство заемало стратегическо място по тези земи и контролирало търговските потоци, което го правело съблазнителна цел за други държави. Поради тази причина набатейците непрекъснато воювали.

    Те имали добре развита за времето си система за събиране на вода /предимно от дъждовете, които там не са много често явление/. Дори имали канализация, следи от която са останали и до днес. Това им давало възможност да остават в обсада дълго време и правело градът трудно превземаем.

    Впрочем, след дълга обсада градът все пак бил превзет. Римляните са тези, които успяват да повредят канализацията на Петра и тогава градът пада.

                                                        Набатейски храм в скалата. Забележете хората срещу него, за да добиете представа за размерите.

Същият храм в по-близък план

Тук-там бродят черни козички

Аз на преден план и нашият екскурзовод с табелата на автобуса ни номер 8

                                               Така изглеждат "къщите" на набатейците.

                                                         Набатейският храм отблизо.

                                                               Набатейски дом

    А това вече със сигурност ви е познато. Спомняте ли си един от филмите за археолога Индиана Джоунс? Той търсеше вълшебния бокал, който дарява вечен живот, здраве и младост. Е, точно тук трябваше да влезе вътре и да го намери, преминавайки през куп опасни препятствия.

Това е т.нар. трезор.Дълги години се е смятало, че вътре са се пазили несметни съкровища. Дори са се водили битки за него. Днес, обаче ореолът на товя място е окончателно развенчан. Изследователите са доказали, че в него никога не е имало съкровище. Първоначално то е била набатейска гробница. По-късно, когато римляните завземат града, е издигната тази фасада в чест на римски вождове. В същност, извинете, фасадата не е издигната, а е издълбана в скалата. Независимо от всичко, има някаква особена романтика в това място. Аз много се гордея с тези снимки, защото съм си ги направила лично.

Индиана Джоунс мина и по тази пътека, само че тогава тук беше безлюдно. Сега е пълно с туристи от всякакви националности. И аз съм между тях!

Има и атракции. Например да пояздите камила...

...или магаре...

...или кон. Тук има едни относително малки кончета, които се предлагат за езда. Ето една смела американка, която се възползува. Може би й липсва ранчото. Казвам смела, защото кончетата бягат изключително бързо и ако сте начинаещ ездач, не е тук мястото за първи уроци.

Аз лично се възползувах от възможността за шопинг. Предлагат се исключително красиви бижута с тюркоаз, малахит и други естествени камъни, в етностил. Цените никак не са ниски и пазаренето почти не върви.

Харесвам камилите - горди, достолепни животни. Наричат ги корабът на пустинята и мисля, че това име много им отива.

                                                          Минаваме през ждрелото....

...за да достигнем амфитеатър, който е побирал 2000 зрители.

Това беше краят на маршрута ни. И тогава разбрахме, че сме изгубили екскурзовода, както и групата. Значи трябва де се върнем сами, да си намерим ресторанта, в който да обядваме и автобуса за връщане. Добре, че имам този навик да слушам внимателно организационната информация, която дава екскурзоводът и много не разчитам, че той ще ме води. Какво ни оставаше - да си плюем на петите и да се върнем обратно през ждрелото. Едва ли ще се загубим, ща вървим по главната пътека /около 40 минути бърз ход/. Речено-сторено. Пробивайки си път през многобройната навалица, гордо крачещи камили, магаренца и едни двуколки, теглени от бързо препускащи коне, поехме по пътя назад. На всичкото отгоре телефонът честичко звънеше, т.к. това беше рождения ми ден и приемах поздравления в шумотевицата. 

    Пристигнахме в града и сега трябваше да се ориентирам за ресторанта. Получи ми се. Любопитното е, че тук за да влезеш в ресторанта ти проверяват багажа като на летище - минаваш през скенер. После беше "о кей" - храна, напитки... По някое време съзрях нашия екскурзовод. Значи вече сме съвсем в час! 

Тук съм пред ресторанта, в който обядвахме...

...и съпругът ми също...

После разглеждаме магазините...

И после идва време да си тръгваме. Излиза пясъчен вятър - като жълта мъгла. Бързо се качваме в автобуса и потегляме. След около два часа сме в Акаба. Качваме се на кораба. Сбогом Петра, сбогом Йордания!

Буквално преди няколко дни научих от един документален филм, че историците допускат, че точно Акаба е мястото, където евреите пресичат морето, за да се завърнат от Египет в Юдея. Но това е друга история. Важното е, че аз бях там. А сега продължавам за Египет!