Първата ни спирка в Оман е Маскат. Там се намира една от най-големите джамии в света. Имаме екскурзия, която включва посещение на тази джамия. Докато пътуваме с автобуса към нея, екскурзоводът ни разказва някои неща за държавата Оман. Управлява се от султан, над 70% от приходите идват от нефт, няма данъци, няма осигуровки, образованието и здравеопазването са безплатни. Климатът е горещ, през лятото температурите са над 40 градуса по Целзий. Религията е ислям.
Още на кораба получаваме указания да сме с покрити глави, ръце и крака.
Взех един шал за главата, но към облеклото явно съм подходила недостатъчно сериозно - бях облякла рокля с къси ръкави и до коленете. Оказа се, че трябва да са покрити ръцете до китките и краката до глезените. Когато пристигнахме в джамията екскурзоводът покани дамите, които не отговарят на тези изисквания, да си вземат под наем подходящи облекла - едни широки и дълги роби. В противен случай няма да ни пуснат в храма. Насочваме се към мястото, където ще получим тези роби - до джамията е спряна кола, в чийто багажник се намират различни по цвят роби. Питам за цената и отговорът е "25 долара". Казва ми го екскурзоводът и то с тон на човек, чиято дума не подлежи на обсъждане. Тази цена ми се стори твърде висока за вземане под наем за около два часа време. Първосигнално се възмутих вътрешно, не казах нищо, обърнах се и се махнах, с намерението да не влизам в джамията. Много бързо, обаче, прецених, че този ход не е добър. Бях прелетяла и преплавала хиляди километри за да стигна до тук и накрая да се откажа заради някакви 25 долара! Трябва да разгледам тази забележителност! Сега сигурно си мислите, че вадя парите, плащам и влизам. Обаче грешите. Искам да вляза, но не искам да плащам ненужно много. Добре, ще опитам среден вариант. Връщам се и питам миролюбиво, почти наивно: "Тези 25 долара не са ли твърде много за тази услуга?", а екскурзоводът ме пита: "Ти колко даваш?". Колебая се между 1 и 2 долара и накрая отговарям: "Два долара!" като се старая гласът ми да звучи твърдо. Истината е, че бях склонна да платя до 10 долара, но той не го знае и за моя голяма изненада чувам да казва" "Добре, дай парите". Чевръсто вадя два долара и когато му ги подавам, той прилага онзи номер, който ми беше приложил таксиджията в Мумбай:"Дай още един /долар/!". Изобщо не се колебах, дадох му още един долар и се отправих към колата, от която да си взема заветната роба. А там заварвам една дама, която очевидно вече е платила и си избира облекло; тя със сигурност беше чула как се спазарих. На мен пък ми беше любопитно тя колко е платила и я попитах: "Вие 25 долара ли дадохте?". "Да, аз платих 25 долара." отговори тя , като ме погледна подчертано надменно. Вероятно това, че беше платила почти 10 пъти повече от мен й даваше самочувствие. Взе си робата и си тръгна. Не знам защо ми се стори, че усетих неприязън в гласа й. Може би моят въпрос я подразни. Да, признавам, че задаването на подобни въпроси не е върхът на изискания стил на поведение, но понякога човек е повече любопитен, отколкото изискан. Само че се лъжех, не беше това причината за нейната неприязън и щях да го разбера по-късно.Избрах си една роба в тон с шала, който си носех (все пак трябва да сме красиви навсякъде!), навлякох я набързо и се спуснах да изучавам този туристически обект.
Това съм аз в подходящо облекло. Шалът си е мой /индийски, от естествена коприна/, за робата вече знаете!
В същност тази джамия представлява един дворец, при това немалък, който, обаче е мюсюлмански храм. Красиво е и няма да се опитвам да го описвам, то трябва да се види.
Прекрасни мозайки...
Огромен килим,
Килимът е тъкан на части, а те са съединени в едно вътре в залата, тъй като не е възможно нито да се изтъче, нито да се внесе вътре толкова голям килим.
И така, разгледахме джамията и дойде време да си тръгнем, а с това и да върнем взетите под наем роби. Отидох на същото място, от което ги взехме и какво заварвам - госпожата, за която разказвах, вече е там и се пазари; тя обяснява, че 25 долара са твърде много за наем и че за тази цена тази роба може да се купи /което според мен си беше верно, но тя късно беше съобразила това, може би се надяваше да й върнат част от парите, ха, ха, бих се изненадала, ако го направят!/. Отговориха й, че ако иска да купи робата, трябва да доплати още 10 долара. Тя възмутено се опита да спори с тях, нещо като "това е безобразие" или подобно. Не успя да се споразумее, след което гордо плати още 10 долара и си взе дрехата. На излизане, минавайки покрай мен, ме изгледа много злобно. Стана ми смешно - пазаренето не е за всеки. Колкото повече се пазари, толкова повече плаща; до края на круиза тази жена ме гледаше злобно, сякаш аз съм й виновна, че си пилее парите за ненужни вещи само за да покаже, че може да плати. Все пак, остана ми едно горчиво чувство от тази екскурзия. Спомних си, че преди време бях посетила един друг храм, в една друга държава, където хората също държат много на религията, където няма нефт, плащат данъци, плащат осигуровки, здравеопазването и образованието не са безплатни; и там се налагаше да облечем дрехи, които нямахме, но те ни ги дадоха безплатно, само любезно ни поканиха да ги ползуваме и после да ги върнем.
Някой беше казал:"О времена, о, нрави!". Ще го перефразирам: "О, племена, о, нрави!". Трябва ли храмът да е място за търговия?
Напуснахме джамията и се отправихме към истинското място за търговия - покритите пазари. Предстоеше ни шопинг, но за това - следващия път.
