Ротердам - краят на круиза от Сингапур

Корабът ни продължава да плава към Ротердам - последната дестинация от нашия круиз. След три дни ще сме там.

    В корабния вестник вече обявяват информация относно дебаркирането в Ротердам. Напускането на кораба в края на круиза е специална процедура. Тя започва още в деня преди последния, а организацията й - няколко дни по-рано. Всичките около 2000 пътника трябва да слязат на сушата с всичките си багажи до обяд в деня на напускането, защото от обяд започва настаняването на пътниците за следващия круиз. За тях каютите трябва да бъдат почистени и подредени. Поради това ние трябва да ги напуснем още сутринта. Но слизането от кораба става по предварително определен график. Времето от напускането на кабината до напускането на кораба може да бъде няколко часа, които прекарваш из кораба - в ресторанта, в баровете, във фоайетата, по палубите. Куфарите с багаж, обаче, се подготвят още предния ден и се поставят пред вратата на кабината най-късно до полунощ. Персоналът ги товари на колички и ги изнася някъде, от където на сутринта ги изнасят на пристанището. Изнасянето на багажите върви паралелно с напускането на кораба от пътниците. За целта предварително раздават лентички в различни цветове, които всеки поставя на куфарите си, а в корабния вестник обявяват графика за напускане по цветове. Слизайки на пристанището си намираш куфарите в участъка с твоя цвят. На пръв поглед организацията изглежда стройна, но практически не всичко върви така гладко. Напълно нормално е да слезеш на пристанището, а багажът ти още да не е пристигнал, а в същото време в багажното се мъдрят куфари, чиито собственици още не са слезли. Има и неприятни изненади - например по някакви причини цветната лента на куфара ти е изчезнала и той вече е неизвестно къде; тогава трябва да обходиш багажите един по един, докато го откриеш по други признаци. Изобщо напускането на кораба си е една напрегната процедура, но ние все още бяхме в навечерието на нейното начало. Все още беше рано да започна да събирам багажа. Реших да хвърля един поглед на документите, които щяха да ни потрябват - ваучърите за хотела в Ротердам и самолетни билети до София. В нашия екип (аз и съпруга ми) си имаме разпределение на дейностите и за документацията отговарям аз. Още когато започнем да планираме едно пътуване, аз се информирам какви документи ни трябват за всяко едно от местата, които посещаваме, как и кога се вадят. Аз организирам издаването им и ги съхранявам в отделна папка, която нося по време на пътуването и при поискване ги показвам и разговарям с когото трябва. Когато някой документ вече не е необходим, го изхвърлям. Така в края на пътуването папката ми е почти празна. До сега не сме имали "гафове" и затова се чувствувах спокойна. Бях започнала да си вярвам, че съм едва ли не перфектна в тази работа. Извадих папката и почти с безразличие я отворих. Трябваше в нея най-отгоре да намеря ваучъра за хотела. Трябваше! Но вместо него там се намираха самолетните билети и нищо друго. Не можах да повярвам на очите си. Или не съм го взела, или съм го изхвърлила заедно с предходния, вече ненужен документ. По принцип в хотела можеш да отидеш и без ваучър; при направена предварителна резервация би трябвало да те приемат на базата на личната ти карта. Трябва, обаче да отидеш в хотела. А ние изобщо не знаехме нито името на хотела, нито адреса му. Разчитахме на това, че ще вземем такси, ще покажем ваучера с името и адреса на хотела и таксито ще ни закара до него. Сега се оказва, че ще слезем на пристанището и няма да знаем къде искаме да отидем. Мисълта ми веднага се насочва към мобилния телефон - ще се обадя в туристическата агенция с която работим и която е направила резервацията за хотела; от там ще ми кажат името на хотела и адресът му. Изглежда лесно, но не може да стане. Мобилна връзка има само когато корабът е на пристанище, а ние пътуваме в открито море и връзка няма. Връзка ще има след два дни, когато ще спрем в Саудхемптън за зареждане на гориво и храна. Това е денят преди да акостираме в Ротердам, т.е. последния ден на кораба. Аз никак не обичам да разчитам на последния ден. Тръгваме да търсим обходни варианти чрез Интернет. Няма да се впускам в подробности, само ще обобщя - не се получи. Не че няма Интернет на кораба, но той е така направен, че не става за делови цели; скъпоструващ, безумнобавен, изобщо служи само да си загубиш времето, но не и да вършиш работа. И освен това няма достъп до принтер, т.е. не можеш нищо да разпечаташ. Казаха ни, че има такава възможност, но лицето, което отговаря за това, все не се явяваше на работното си място. Лоша трудова дисциплина, явно не само у нас го има това явление. Говоря за Интернетът, до който пасажерите имат достъп. За екипажа нещата са различни. Така стигнахме до друга идея - да потърсим "връзки". В това отношение съпругът ми е много по-пробивен от мен. С чуждите езици не е добър, справя се с руския и малко с френския, английски никога не е учил. В замяна на това пък обича да общува с околните и винаги намира някой, с когото има общ език. Така се беше запознал с един сърбин, който работеше на кораба. Беше управител на магазините. С него си говореха, всеки на своя си език, но някак се разбираха, все пак сме в една и съща езикова група. Е, човекът не беше от екипажа, но все пак беше от персонала и то с доста висок статус. Та точно за него се сети съпругът ми. Той пък се оказа много отзивчив. С негова помощ се свързахме с нашата агенция, изпратиха ни ваучера за хотела на неговата електронна поща, той го разпечата и го получихме на хартиен носител, какъвто трябваше да имаме. Да си жив и здрав приятелю сърбин! Сега спокойно можехме да продължим към Ротердам.

Преминахме през Ламанша, където морето беше много бурно, а времето много мрачно, облачно и дъждовно. Духаше студен вятър и пейзажът навън представляваше една сива картина, в която небе и вода са се слели в едно. Неволно се сетих за нашия плувен маратонец Петър Стойчев, който преплува Ламанша. Смел човек!

Така неусетно дойде последният ден. Събрахме багажа, изнесохме куфарите пред кабината и отидохме на вечеря. Последната вечеря на кораба след прекарани почти 40 дни на него. Винаги ми е тъжно, когато си тръгвам от някъде. Имаше всякакви моменти - весели, напрегнати...  Но като цяло всичко беше добре - разнообразно, любопитно, забавно, екзотично, ново, непознато, приключенско. Круизът завършваше, но може би ми предстоеше нов? Вечеряхме в ресторанта и после седнахме в едно от любимите ни барчета - това срещу магазините. Тази вечер беше последна и на хората от обслужващия персонал беше разрешено да пазаруват от тях. Не се учудвайте! Обслужващият персонал няма право да ползува нищо, което се ползува от гостите. Вие няма да срещнете вашия камериер или сервитьор да пие в бара, нито да плува в басейна, или да лежи в джакузито заедно с вас. Дори когато е в почивка.  Вие го виждате само когато си върши работата, иначе е "невидим". Просто такъв е редът на кораба. Но тази вечер беше исключение. Наблюдавах ги докато си купуваха разни неща, вероятно подаръци за близките си. Някои от тях се прибираха в отпуск по родните си места - повечето бяха от Филипините. Бяха дошли да припечелят пари и да си осигурят по-добро бъдеще. Един от сервитьорите ми разказваше, че съпругата му била превъзходна готвачка; той си мечтаеше да събере достатъчно пари, за да си отворят семеен ресторант на остров Бали, от където беше той.

    На другата сутрин, след обичайната суматоха, напуснахме кораба и се озовахме на пристанището в Ротердам. Намерихме си куфарите и излязохме на улицата да вземем такси. Първото такси, което спряхме отказа да ни качи, защото нашите два куфара и две ръчни чанти не се побираха в багажника му, а нямали право да поставят багаж на задната седалка. Изненадах се от това правило, но това не променяше нещата - трябваше да попаднем на такси с по-голям багажник. Намери се и такова такси и можехме да се отправим към хотела. Извадих заветния ваучър с адреса на хотела и го показах на шофьора. След минути бяхме пред входа на хотела. Предстоеше ни да прекараме един ден и една нощ в Ротердам - първата нощ, в която щяхме да спим на твърда земя, след 40- дневно плаване с кораб.
    Хотелът, в който се настанихме беше арт-хотел. Натоварихме багажа на асансьора и се качихме на нашия етаж. Сега трябваше да си намерим стаята. Вървяхме по коридора, търсейки стая с нашия номер, но се оказа, че стаите нямат номера. Затова пък до вратата на всяка стая имаше окачена по една абстрактна картина, от онези, в които от пръв поглед не можеш да видиш конкретно изображение. Трябва да се отдалечиш за да го видиш. Така и направих - отдалечих се на две крачки от картината и разпознах едно число. На съседната стая числото беше друго, но пак число. Ясно, това бяха нимерата на стаите, стилизирано изобразени върху живописно платно. Оригинална идея, напълно в арт-стил.

    Намерихме нашата стая, внесохме багажа и реших да я разгледам по-внимателно. Всичко в нея също беше "арт". Спалнята с декоративни метални плотове, столовете с подобни облегалки, вратите на гардероба... Оказа се, че има и бокс с печка и съдове не само за хранене, но и за готвене. Изобщо мястото предразполагаше към по-дълъг престой, но ние нямаше да можем да се възползуваме от удобствата, които ни се предоставяха за нашата една нощувка. Имахме почти цял ден на разположение и решихме да го използуваме като се потопим в атмосферата на града. Времето никак не предразполагаше към разходки. Валеше дъжд, духаше вятър, беше изключително облачно, мрачно и студено. Но нямаше как, облякохме се почти зимно и тръгнахме. Не бяхме направили предварителни проучвания на забележителностите на този град и затова решихме да попитаме на рецепцията на хотела. От там ни обясниха, че няма почти никакви исторически паметници, т.к.през войната са били разрушени; посъветваха ни да се разходим из търговската част на града. Добра идея за шопингманиаци като нас, дадена в неподходящ момент - куфарите ни бяха претъпкани с багаж и за нови покупки изобщо не можеше да се мисли. Но пък щяхме да видим съвременния град, така че все пак поехме към търговския център. От хотела си поръчахме такси, което ни закара до него. Шофьорът на таксито много любезно ни обясни, че ако ще се връщаме с такси е добре да знаем къде е стоянката на такситата, тъй като да спреш такси на улицата вдигайки ръка е почти невъзможно. Той ни показа къде спират такситата и ние поехме без посока из търговската част на град Ротердам. За шопинг-маниаците е истински рай. Има всякакви магазини и всякакви стоки - скъпи, евтини, маркови, обикновени. И ние си купихме по нещо дребно, въпреки проблема с багажа. Просто не можахме да устоим.

    Така скитайки от магазин в магазин не усетихме как е дошло време за обяд, Та даже и е отминало. Решихме да седнем в някое заведение и да хапнем. Първото заведение, което се оказа на пътя ни имаше помещение за пушачи. Помещение е силно казано; това беше едно място навън, но заградено с пластмасова ограда и покрив, в което, обаче имаше и печка за отопление. Решихме да седнем там и го направихме, но скоро разбрахме, че си губим времето.  Една сервитьорка се появяваше с честотата на бяла лястовица, а и температурата на въздуха сигурно беше около 12 градуса. Бързо се изнесохме от там и продължихме по улицата до следващото заведение.То се оказа едно много приятно малко ресторантче, уютно без да е луксозно и достатъчно топло, за да свалим палтата и да се настаним удобно. В него нямаше място за пушене, но ние вече се бяхме разделили с идеята да пушим в ресторанта. Надявахме се да похапнем добре нещо от местната холандска кухня и да испием по чаша вино. 

След кратка консултация със сервитьора относно ястията в менюто, си поръчахме нещо, което трябваше да бъде подобно на нашите пържоли. И наистина беше. Донесоха ни огромни парчета месо и също толкова огромни гарнитури от картофи и зеленчуци. Към всичко това бутилката вино ни се отрази много добре. Навън продължаваше да духа вятър и да вали, но аз със задоволство се наслаждавах на топлината и уюта в заведението, наблюдавайки капките дъжд, стичащи се по прозореца.

Следобедът напредваше във времето и ние решихме да се приберем в хотела и да си починем. Възползувахме се от съвета на таксиджията, отидохме на стоянката и взехме такси. Оказа се, че шофьорът на таксито говори руски език, с който и ние със съпруга ми се справяме относително добре. Поговорихме на различни теми - от лошото време до замяната на холандския гулден с евро и ефектът върху жизнения стандарт на обикновения холандец. Стандартът спаднал и човекът ни съветваше да си караме на левове и да не бързаме с въвеждането на еврото. От дума на дума стигнахме и до въпроса кога си заминаваме. Казахме му, че летим рано сутринта за Франкфурт и после за София. Изненадах се когато той ни предложи да ни вземе от хотела в 5 часа сутринта за да ни откара до летището. Уговорихме се да ни чака пред хотела. За всеки случай проверих на рецепцията възможно ли е в такъв ранен час да повикаме такси от хотела; все пак, ако уговорката с този таксиджия пропадне, трябва да имаме резервен вариант. Човекът беше много любезен и симпатичен, но това още не означава, че ще удържи на думата си.

    Прибрахме се в стаята, полежахме в следобедна дрямка и се заехме да приготвим багажа за полета със самолет - в ръчния багаж да няма течности,  спрейове, режещи предмети; ценностите да не са в големия багаж, такива неща. Куфарите се оказаха претъпкани до пръсване и решихме, че е най-добре да ги опаковаме с фолио на летището. 

    Решихме, че ще вечеряме в ресторанта на хотела. Той се оказа едно много приятно място. Отново ни посрещнаха с приветлив сервитьор и вкусни ястия, което затвърди у мен мнението, че холандците са едни много любезни и внимателни хора.

    На другата сутрин станахме много рано, в 4часа. Най-късно в 5 часа трябваше да сме потеглили към летището. Свалихме куфарите във фоайето и с изненада видяхме познатия ни шофьор на такси да ни очаква там. Удържа на думата си. Помогна ни да натоварим багажа в колата му и се отправихме към летището. Пристигнахме навреме, сбогувахме се с шофьора като приятели, пожелахме си всичко хубаво и всеки се отправи по пътя си. Сигурно никога повече нямаше да се срещнем. Това беше една от многото срещи, които се случват когато пътешествуваш - отминават, но ти оставят приятното усещане, че добрите хора все пак са повече от лошите. Минахме през всичките формалности преди излитането на самолета и ни оставаше около половин час време, през което решихме да закусим. Настанихме се в кафенето, поръчахме си сандвичи, кафе и сок и с удоволствие наблюдавахме обстановката наоколо. Беше много приятно и нарекохме летището в Ротердам "бутиково". Някак беше по-уютно от другите летища, през които съм летяла. А може би и фактът, че се прибирахме у дома също имаше значение. След месец и половина непрекъснато пътуване през непознати земи беше приятно да се прибереш в своя си дом, там, където всичко ти е познато и някой те чака.

    Полетът до Франкфурт мина успешно, както и този до София. Прибрахме се в къщи към 2 часа след полунощ. Независимо от късния час пихме по една ракия, нашенска, българска, за "добре дошли" у дома. За кой ли път си давах сметка, че да пътешествуваш е истински хубаво, когато има къде да се завърнеш.

аз в началото на пътешествието...

                                      

                                          ...и в неговия край месец и половина по-късно.