За намаленията

    Настъпи сезонът на намаленията. По витрините се мъдрят табели с щедри обещания:-30%, -40%...та чак до почти неустоимото -70%!!!!!

                                   

                                   

То щедрост, то чудо! Ами търговците ще фалират, направо се притеснявам за тях! Защо мисля така ли? Ще обясня. Преди време исках да си изясня колко е нормалната търговска надценка при продажба на стоки от групата облекла-обувки-чанти и други аксесоари от дамския гардероб. Доста се порових в специализирани публикации. Резултатът: между 20% и 25%. Това означава, че ако отстъпката е 20-25%, търговецът продава без печалба, а ако е по-висок процент той е на загуба. Например при отстъпка от 50% (каквато се предлага от повечето магазини) загубата за търговеца е около 30%. Сигурна съм, че сега четейки това се усмихвате и ви се иска ми изкрещите в лицето, че говоря пълни глупости. И сте прави! И аз не вярвам, че продават на загуба. Не вярвам, че търговците са обхванати масово от внезапно желание за благотворителност. Тогава? Отговорът е близко до ума - още при първоначалното определяне на цената е поставяна надценка много по-висока от 25% и то така, че да има възможност да се прави намаление и пак да се получи нормалната печалба от 25%. Ако надценката е 75% отстъпката спокойно може да бъде 50%. А за намаление от 70% се поставя надценка от 95%, т.е умножава се по две за по-сигурно, пък и е по-лесно. И всичко е напълно законно. Но някакъв мой вътрешен глас ми нашепва един въпрос: "Морално ли е?" А отговорът му някак ми се изплъзва като мокра риба. Истината е, че онези обувки, за които платих 160 лв, седмица по-късно ги продаваха за 80 лв и аз се почувствувах прецакана, това е истината. И пак всичко е законно, само че от това аз не се чувствувам по-малко прецакана. Просто съм законно прецакана. Никой не обича да бъде прецакан, без значение законно или не. Чувството на обида създава у мен ответна реакция за отмъщение. И тя е: от магазини, които продават с намаление не купувам когато няма намаление; тъй наречените "нови колекции" ги оставям да поотлежат, да си "паднат на цената". В същност предпочитам да купувам от магазини, в които никога не се правят намаления; когато цената е нормална, тя няма как да бъде сваляна; ако нещо се продава скъпо, значи то наистина е скъпо; само "надутите " цени могат да се свалят. В тази връзка си спомням едно мое посещение в Италия. В един голям град, в централната търговска част, човекът който ни съпровождаше ни обясни, че тук непрекъснато се сменят наемателите на магазините, но има един магазин, който винаги остава и той е известен с това, че никога не прави намаления.

Португалия и един несъстоял се обед

Корабът ни отплава от Кадиз в посока Лисабон. В пощенската кутия на кабината намирам писмо. То съдържа покана за обяд от капитана на кораба. Поканени сме със съпруга ми като членове на "Mariner Society". Молят да потвърдим присъствието си. "Mariner Society"е името на клуба на пътешествениците, ползуващи корабите на круизната компания, с която пътуваме.След първия круиз получаваш карта за членство, което ти дава различни преференции, в зависимост от класа, в който си. Класът се определя от броя пропътувани дни изобщо с тази компания, както и от похарчените на борда пари. Класовете са 4 и се отбелязват със звезди. Колкото по-висок клас имаш, толкова повече преференции ползуваш. Ние със съпруга ми вече бяхме провели един круиз с кораб на компанията, така че бяхме членове на клуба, затова и получихме тази покана. Не бях присъствувала на подобно събитие и ми беше любопитно. Попълних приложената форма за потвърждение и я пуснах в кутията на рецепцията. Обядът щеше да се състои след като напуснем Лисабон.

    А преди това имахме на разположение половин ден за да разгледаме града и околностите му, или да правим каквото там решим.

    Бях чувала за Ещорил и ми се искаше да го видя.

    Решихме да се включим в екскурзия, която предлага обиколка на града Лисабон с автобус и посещение на Ещорил.

    Лисабон е град, който води началото си от 13 век. Разположен е на Атлантическия океан, в устието на река Тежу. Сградите са в различни архитектурни стилове - класицизъм, барок, рококо...Град с история и традиции.

    Недалеч от пристанището виждам сграда с интересно релефно покритие. От прозорците й надничат хора в средновековни одежди. Какво си помислихте? Че са актьори по време на почивка? Нищо подобно! Прозорците са затворени и изрисувани с тези фигури. Подобна практика съм виждала и на други места. По този начин необитаеми сгради, чиято ценност е във фасадата, се превръщат в атракция за туристите.

Забелязвам красиво павирани площади. Тези вълнообразни шарки, които напомнят на морски вълни, съм виждала и в други португалски градове. Вероятно са типични за тази страна.

                                                                  Има и други шарки.

Правим една продължителна обиколка с автобус из града. Екскурзоводката дава разяснения относно сградите и съответните исторически периоди. Не се наемам да ги преразказвам, а и не мисля, че е необходимо. Исках да добия обща представа за този град. Винаги ми е било интересно да знам как изглежда столицата на една държава, която е владяла стократно по-големи страни от самата нея и то твърде отдалечени териториално. Сигурно се досещате коя държава визирам - Бразилия разбира се! Верно, сега Бразилия е независима държава, но португалското присъствие там никога няма да бъде забравено; достатъчно е само дори това, че езикът, на който се говори в Бразилия е не друг, а португалски. Питам се какви качества трябва да са притежавали португалските завоеватели за да държат в подчинение толкова голяма по територия и население страна, толкова отдалечена, а и да наложат собствения си език. И то така да го наложат, че да си остане и след тяхното оттегляне.
    Освен това, Лисабон ми беше известен и като пристанище, от което са потегляли пътешественици - мореплаватели от ранга на Васко да Гама. Изобщо историята на португалците ми вдъхва някакъв респект. Пътувах и наблюдавах.
    Очаквах да видя град с "тежки" средновековни сгради от типа на Рим или Париж, които да ми действуват подтискащо. За моя изненада, обаче, видях един град, в който средновековие и съвременност са се преплели по много приятен начин. Усещането е, че си в един съвременен град, който има богата история, а не, че си в стар град, доживял до днешни дни.

Има места, от които се откриват прекрасни гледки и на които спирахме за да направим снимки.

    След като обиколихме града, дойде ред на селището Ещорил. От Лисабон до Ещорил се пътува по панорамен път, който се извива край морето. Виждат се прекрасни плажове. Обясняват ни, че температурата на водата тук никога не надхвърля 17 градуса, поради което не става за плуване. Но пък има добри условия за сърф и с подходящи костюми сърфистите се възползуват.

На пръв поглед Ещорил се оказа едно много приветливо селище. То се е оформило като място, в което имат вили високопоставени особи, в това число и членове на монархически фамилии. Знам, че и нашият цар Симеон има там имот.

    Оставиха ни да се разхождаме самостоятелно из града. Както каза екскурзоводката, били сме в центъра, наоколо имало магазини и заведения, имаме един час време на разположение.

Тръгнахме "накъдето ни видят очите", т.е. по първата попаднала ни улица. Разглеждам витрините на магазините. Продават облекла, обувки, чанти и други аксесоари. Цените са невероятно високи. Загубвам желание да вляза вътре. Независимо от високите цени нищо не ми прави особено впечатление като дизайн - още една причина да подмина тези търговски обекти.

    Продължаваме нататък. Пред нас е сградата на казиното. Огромна сграда, излъчваща лукс. Има предположение, че това е най-голямото казино в Европа. Пред него се разстила обширна тревна площ. Няма цветя, само трева и тук там храсти.

Растителността напомня за екзотика, но температурата напомня за зима. Хубавото е, че е ясно и има слънце.

Стигаме до едно кафене и решаваме да пием кафе. Сядаме отвън, където се пуши.Седя и наблюдавам пейзажа. Няма почти никакви хора. Странно място. Цените "луксозни", казиното огромно, наоколо не се вижда магазин за хранителни стоки...Сякаш тук никой не живее. Или е твърде елитарно място, за избрани? Или ние сме попаднали в елитарната част на града? Нямаме време да скитаме по-надалеч за да си изясняваме този въпрос. Не съм за първи път в Португалия. Имам някаква представа за тази страна. Общото ми впечатление от Ещорил на фона на старите ми впечатления - не е типичното португалско селище. Излъчва някакъв хлад - нещо, което не бих казала за местата, които бях посетила, още по-малко за португалците. Не се чувствувах уютно на това място. Допихме си кафетата и се отправихме към автобуса за да се върнем в Лисабон.

Влизайки в града спряхме да направим снимки на някои обекти. Бях изненадана, че тук има статуя на Исус Христос, подобна на тази в Рио де Жанейро. Оказа се, че тази статуя е издигната от португалската държава след края на Втората световна война в знак на благодарност за това, че страната е излязла от войната с относително малко щети.

Статуята на Исус Христос.

    Автобусът ни се насочи към пристанището. Забелязах, че на седалката точно пред мен седи един мъж, когото бях виждала на кораба в униформа на екипажа. Съпругът ми убедено заяви: "Това е капитана!". Не бях сигурна, че е той. Бях видяла капитана на първата "капитанска" вечер. Това е парти, което се провежда в първите дни на круиза и има за цел да представи на пасажерите капитана и другите членове на екипажа. Представянето се провежда в залата на театъра. Офицерите се явяват на сцената, а пасажерите са публика. Аз лично не се наемам да твърдя, че след това представяне бих могла да разпозная някой офицер, ако го срещна отблизо и то цивилен. Униформите на морските офицери имат особен чар, но при все това, като всички униформи, някак "уеднаквяват" хората. А като прибавим и разстоянието до сцената, вероятността да позная човека започва да клони към нулата. Та, да се върнем на пътника пред мен. Бях сигурна, че е от екипажа, но не бях сигурна, че е самия капитан. Би могло и да е той. В такъв случай с него щяхме да имаме среща на следващия ден, нали бяхме получили покана за обяд.

Така неусетно пристигнахме на пристанището в Лисабон. До отплаването на кораба имаше малко свободно време, което решихме да използуваме за разходка из града, една от онези разходки без посока, в които просто се потапяш в местната атмосфера. Тръгнахме по първата случайно избрана улица и скоро се озовахме на една друга, оживена улица, по която се движеше трамвай. Магазини, заведения, офиси... нормална градска среда. Направихме и някои покупки. Тук е мястото да отбележа, че цените в Лисабон нямаха нищо общо с тези в Ещорил. Бяха си съвсем "човешки". Дори си купих рокля с идеята да я облека на обеда с "Mariner Society".

Разходихме се, прибрахме се на кораба и отплавахме, както си беше по разписание.

    На другия ден трябваше да се състои въпросният обед. Станах както обикновено. Исках да имам достатъчно време за да се приготвя. Не че исках да съм център на внимание, но все пак нищо женско не ми е чуждо - исках да изглеждам добре. А и бях много любопитна как ще протече това събитие. Съпругът ми продължаваше да спи. Погледнах часовника. Обикновено по това време той вече се е изнесъл към горна задна палуба за да изпуши първата си цигара.Сигурно се питате защо чак там, а не в стаята? Защото на кораба се пуши само там. И то не на цялата палуба, а само на няколко малки масички, на които има пепелници. Навсякъде другаде пушенето е абсолютно забранено. Той беше свикнал с тези порядки и за него си беше истински ритуал да изпуши първата /разбирай няколкото първи/ цигари за деня там, пиейки сутрешното си кафе. Даже си беше създал приятелски кръг от пушачи, които излизаха като него на палубата за да пушат. Затова продължителният му сутрешен сън ми се видя подозрителен. По едно време той се събуди. Очаквах да стане, но вместо това той ми поиска термометъра за да си измери температурата. Ясно! Не му беше добре. Измерихме му температурата. Клонеше към 39 градуса. Запасите ни от лекарства, които бяхме взели на тръгване отдавна се бяха изчерпали, а и тази температура съвсем не беше за пренебрегване. По всичко личеше, че работата отива към посещение на медицинската служба. Отидохме, а там пълно с хора, чакащи пациенти. Наредихме се и ние на опашката. Забелязах, че прегледите вървят бавно, а времето препуска бързо.Ясно беше, че на тържествения обяд няма да присъствуваме. Дори и да успеем да минем прегледа, съпругът ми не се чувствуваше добре и щеше да пази стаята. Счетох, че етикетът изисква да поднесем  подобаващо извинение. Бързо се отправих към кабината и скалъпих няколко фрази в този дух. Добре, че винаги си нося българско-английски речник, сигурно се досещате, че на кораба не говорят български. Занесох писмото на рецепцията и с това обядът с капитана приключи, а новата ми рокля щях да облека някъде другаде. Върнах се в медицинската служба, където съпругът ми продължаваше да чака.

След известно време го извикаха. Първо преглед при медицинската сестра, която преценява дали да го изпрати при лекаря, или тя да му предпише лекарства. Ние се оказахме случай за лекаря. След още малко чакане ни поканиха при него. И когато влязохме в кабинета му видях същия онзи турист, който седеше на седалката пред мен по време на екскурзията; онзи, за когото предполагахме, че е капитанът, само че сега носеше бялата лекарска престилка. В същност той беше не капитанът, а корабния лекар. Това, което си бях помислила вчера, се оказа верно - срещата с мъжа от екскурзията все пак се състоя. Последва преглед, лекарства, както си му е реда. Получихме и документ, който да ни послужи пред нашия застраховател, за да ни бъде възстановена сумата от около 200$, включваща цената на прегледите и лекарствата. Изпреварвайки малко събитията във времето ще кажа, че когато се прибрахме у дома и съпругът ми представи този документ на застрахователната му компания, му отговориха, че точно това заболяване не се покрива от застрахователната му полица. Става въпрос за заболяване от типа "настинка", когато може да пипнеш и някой вирус, който нито си го търсил, нито си го искал и който ще ти вгорчи пътешествието до крайност. А застрахователите ще ти го вгорчат след време; все едно ти казват "ние си взехме парите, а ти да не си се разболявал". От тогава не правя застраховки за пътуване и не изпитвам никакво уважение към застрахователната дейност и към хората, занимаващи се с нея. Както и да е, това беше лирическо отклонение от основната тема - пътешествието. А то продължаваше. Предстоеше ни да минем през Ламанша и да акостираме в Ротердам, последната дестинация от нашия круиз. Трябваше да се приготвим за напускане на кораба, но за това - следващия път.