Кадиз, Испания, морски дух, херес и...и най-умният си е малко прост

    Отпътуваме от Танжер и отново се насочваме към Испаня. Този път корабът ни акостира в Кадиз. Това е град в Андалусия. Разположен е на полуостров по атлантическото крайбрежие на Испания. Имаме екскурзия с автобус. Месецът е април и се очаква времето да е слънчево и топло. В действителност, обаче, вали проливен дъжд, духа вятър и е студено. Без колебание обличам коженото манто и топла шапка (нали имам спомен от Танжер!). В автобуса екскурзоводката започва беседата си със заученото протоколно "Добре дошли в слънчева Испания!", но веднага се поправя: "Би трябвало да е слънчева, но този път времето ни изненада."

    Потегляме с автобуса из града. Имаме обиколка. Обичам тези обиколки. Седиш си удобно на топло, снимаш през прозореца, возят те и ти обясняват в движение какво виждаш и други неща.

 Кадиз е стар град със средновековна архитектура. Основан е преди н.е. Владели са го картагенци, римляни, маври. Всички те са оставили своя отпечатък върху архитектурата на този град. Има собствен облик, не прилича на никой друг испански град, който бях посетила преди него. Сградите са масивни, но не "тежки", не се чувствуваш нищожен между тях.

Нещо типично за този град е производството на херес - особено вино.

Ние имаме посещение на една винарна, произвеждаща херес. Тя е реазположена в стара сграда.

Първо ни показват избата. В нея има огромни дървени бъчви, в които отлежава виното. Такива бъчви бях виждала само в Португалия във винарна за производство на портвайн.
    Разясняват ни технологията по която се произвежда виното херес. След това ни въвеждат в залата за дегустация. Предлагат ни 3 вида херес. Различават се по цвят и по вкус. Най-светлото има цвят на бяло вино и вкусът му е подобен. Най-тъмното по цвят напомня на коняк, но на вкус си е вино от групата на десертните вина. Моето лично и съвсем скромно мнение е, че хересът не е вино, което можеш да консумираш с основното си хранене. Даже и белият херес на мен ми идва някак тежък. Но към десерта би вървял. Съседите ми по маса изглежда бяха на мнение, че става и за аперитив - часът беше около 11 преди обед, а те усилено "дегустираха" хереса от всички видове по няколко пъти и все не можеха да решат кой вид най-много им харесва.

Приключихме дегустацията и се отправихме към кораба. Ние със съпруга ми решихме да се поразходим из града пеша. Продължаваше да превалява, но вятърът беше утихнал.

Въпреки лошото време градът ми допадна. Има някакъв уют в него. Катедралата с пейките срещу нея, където можеш да поседнеш и просто да я съзерцаваш, мислейки за нещо свое; белите сгради с малки подредени магазинчета; заведенията с масички пред тях, на които има хора дори и в това неприятно време; и не на последно място елегантната възрастна дама пред мен, която излъчва изисканост и чисто женско кокетство - все неща, които ми създават усещане за спокойствие. И по улиците е спокойно. Има хора, но няма блъсканица, няма суматоха.

Разходихме се добре из града и решихме, че вече е време да се прибираме на кораба. Предстои ни отплаване в 18.00ч. Оказа се, че пред самия кораб има нещо като базар. Продават най-различни неща. Ние смятахме да подминем тази шопинг-възможност, но един младеж буквално са "лепна" за нас, предлагайки ни таблет за 150 евра. Аз го подминах. Не купувам от улични търговци неща, чиито качества не мога да преценя при покупката. Електрониката е точно такава стока, особено когато ти обясняват, че понеже таблетът не е зареден, няма как да ти продемонстрират как работи. Съпругът ми, обаче, се изяви като по-голям шопинг-маниак от мен и се заинтересува от офертата. Таблетът наистина изглеждаше съвсем прилично - в кутия досущ като оригиналната, с всички документи, които обикновено съпровождат подобна стока. Последва пазарлък и цената спадна на 70 евро. Аз продължавах да съм против тази покупка, но съпругът ми упорито се заинати. "Ще го купя. Ти знаеш ли колко струва това у нас?" - казва той. Явно смята, че сме много на далавера. Даде парите и се прибрахме на кораба с новата придобивка. Той, естествено, гореше от нетърпение да пробва таблета.

Корабът вече напускаще пристанището, когато съпругът ми включи зарядното на таблета към контакта. И тогава се чу един особен звук, като от запален бенгалски огън. Разнесе се и миризма на изгорял бакелит. Светкавично издърпах щепсела на зарядното от контакта и фойерверката спря. Ами ако сме повредили контакта на кораба? Веднага включих мобилния телефон - зарежда! Значи контактът е здрав! Благодаря ти Господи, няма да имаме разправии с управата на кораба. Неприятната миризма идваше от таблета. Решихме, че с него ще се занимаваме като се приберем в България. Занимахме се. Занесохме го в една фирма, която е оторизиран представител на тази марка устройства и собственикът е наш приятел. Той направи проверка на фабричния номер - имало произведен таблет с този номер. Решиха, че е изгорял предпазителят на таблета и трябва да се отвори и да се види, евентуално да се поправи. Речено - сторено. Отворихме таблета. И какво видяхме? Нищо за поправяне, в него имаше просто две метални пръчки на кръст!!! Купили сме си старо желязо /а може и да не е било желязо, а някакъв друг метал/ с лъскав дизайн! С една дума - менте "та дрънка". Не можах да повярвам на очите си. То бива менте, ама чак пък толкоз! За съпруга ми да не говорим. Сега беше моментът да му натяквам за дето не ме послуша и купи ненужни отпадъци за 70€. Не го направих; дожаля ми като видях физиономията му, а тя не може да се опише с две думи. Изненада, обида, разочарование, потрес - всичко това се беше събрало в невярващите му очи. Познавам го добре и ми беше ясно, че загубените пари бяха последното нещо, което в момента го вълнуваше. Не можеше да приеме факта, че не само го бяха изиграли, но направо се бяха подиграли с него. И то в Европа, и то в центъра на един голям град, и то след като бяхме пропътували половината свят и бяхме минали през много по-"нецивилизовани" страни. А ние си мислим, че само у нас продават ментета. Ега ти Европата! Но вината си беше все пак на съпруга ми. Имаше един филм "Един наивник на средна възраст". Е, той беше изиграл главната роля в него, пък аз бях публиката. А режисьорът взе парите и забягна преди премиерата.

    Да-а-а-а! Но това го разбрахме вече у нас. А тогава, когато гръмна това техническо чудо още бяхме на кораба и пътешествието продължаваше. Предстоеше ни Лисабон. За него - следващия път.

Един наивник на средна възраст преди да е разбрал, че е наивник.

Мода от Занзибар част 3

    Масаите са африканци, които обичайно живеят в пустинята. На остров Занзибар също има масаи. Те изработват ръчно различни предмети и ги продават, главно на чужденци. Носят национални облекла, в които изглеждат странно, да не кажа заплашително. Основната им дреха е вид туника от червен плат, много гривни и други бижута и носят нещо като копие, не знам за какво им служи и дали винаги го носят. Самите те са чернокожи и то много тъмни.

Една вечер те бяха допуснати в ресорта, в който бяхме отседнали и бяха направили базар. 

Харесах си една гривна от рог.

 Договорихме се за цената. Аз, обаче, не носех пари и помолих масая да ме изчака, за да отида до стаята и да взема. Той, обаче, излезе с друго предложение. "Утре нали ще отидеш на плажа?"  - пита той. "Да" - казвам. "Тогава утре ще ми платиш гривната." - казва той. Помислих си, че може и да не го позная. Той сякаш прочете мислите ми и бързо каза: "Ще ме познаеш по бялата гривна на лявата ми ръка. Само аз нося бяла гривна на лявата ръка." - и ми показа гривната на ръката си. "Добре. Към 12 часа ще бъдеш ли там?" - питам аз. "Ще бъда." - отговори той. Оставих гривната и понечих да си тръгна, когато го чух да казва: "Вземи си гривната." Обърнах се и видях, че ми я подава. "Ама нали за утре се разбрахме." - казвам аз. "Утре ще ми я платиш. Вземи си я.". Изненадах се. От къде е сигурен, че утре ще му я платя? Взех гривната.

    На другия ден в уреченото време отидох на плажа. Носех гривната в ръка, за всеки случай, ако аз не го позная и той не ме познае, като види гривната ще се сети коя съм. Зорко наблюдавах масаите по плажа, но не открих моя човек. Никой не носеше бяла гривна на лявата ръка, нито пък приличаше на човека когото търсех. Прекарах около час на плажа. Знае ли човек, може масайската точност да е плюс/минус час. Човекът не се появи. Можех да се прибера с оправданието, че той не е дошъл на срещата, но вместо това реших да предприема друг ход. Знаех, че в края на плажа масаите имат пазарче. Може пък той да работи там, може дори да си е мислил, че аз ще отида там. Реших да посетя това място. Повървях около 1.5км по плажа и пристигнах. Оказа се, че това не е точно пазарче, а мястото, където масаите изработват своите неща. Всичко е много примитивно. Всички изделия са с много ръчен труд. Обиколих пазара, но не открих моя човек. Затова пък разгледах масайските стоки на дневна светлина. И понеже съм ценител на ръчно изработените неща, не можах да устоя и си купих диадема и чехли. И двете са ръчно украсени с мъниста.

                                 

Чехлите са от естествена кожа.

                         

    А какво стана с гривната вероятно ще ме попитате? До края на пребиваването ми там аз всеки ден носех гривната в чантата си. Не я слагах на ръката си, защото не я чувствувах моя, не я бях платила. Съпругът ми се шегуваше, че ако не я платя ще ми направят вуду-магия.  Надявах се все пак моят масай да се появи, но това не се случи.

    Сега нося гривната и я приемам като подарък. Аз направих каквото можах. Дано на масая да не му се е случило нещо лошо, поради което не дойде. И да е жив и здрав.